Пестеливо щрихирам нощта с устни на рози,

със гласа на кошути във каймака на здрача.

Символите вече нищо не значат-

само писъкът на бухал събужда живота.

Във каляска отмина предразнялото пладне,

снесе своя жълтък във гнездото на птица

и тежи тишината като лоша прокоба,

и горчи мрака от вино от пух на глухарче.

Как пияна ще съмне луната?

Как ще греят звездите нечакани?

Някой злостно захлопна вратата към светлината

и нощта си разпусна косата.

Ще тъче на небесния стан,

ще навива парцали от златна роса.

Боже, нека с утрото дойде и светлината-

да заровя във нея лице.