Снежинки мрак се стапят по лицето.

Фучи замислен, тъжен вятър,

които се превръщат в светли пеперуди.

Това е странно, а и вятърът е странен-

отдавна  е загубил четирите посоки.

Снегът нагарча от тъга, сърнички плачат,

последното дърво на зимата се свлече.

Да бъде светлина,

последната наджеда да стане бряг

за жалните корабокрушенци

и вино да се лее, само да се лее

от потни, мръсни чаши.

До дъно, татко,

за живота и смъртта,

че вярата последна ще си тръгне,

а татко пали печката с дърва

да стопли онези лунни пеперуди,

които заваляха със снега

и прекосиха моето сърце.

За светлина живота ще си дам-

налей ми, татко, чаша светлина.