Небето е ранено от струни на китара -

скъсани, но живи.

Протраква мракът мелодия

за флирт със водни кончета.

Едно момиче връзва възел от косите си,

завързва го със детската си панделка

и пуска да пътува към звездите.

Ще потъмнее вятърът

във лоното на птиците,

ще стане пепел

от огнището на розите.

Бодлите им разчертават дланите,

но линиите на съдбата са излишни.

Когато сграбчиш стремето на вятъра,

откъснеш думите от устните на слънцето,

съдбата ще се сгуши в рамото ти

и ти ще си съдба.