Седим на пейката пред входа. Мими ме гледа стреснато, не може да повярва на думите ми.

  – Искаш да не идвам повече у вас?

  – Да, Мими, вече сме много по-добре, благодарение на теб, и нямаме нужда от помощ. Страхотна работа свърши, без теб …нямаше да се справим.

  – Но на мен ми е приятно – отвръща тя невинно, по детски, и миглите и изпърхват.

  – Кое ти е приятно?

  – Как кое! Приятно ми е да се грижа за вас, нали си ми приятел – отвръща тя с глух глас.

  – Мими, прекалено си добричка, а животът… понякога е суров с такива хора.

  – Затова станах сестра, за да помагам на хората – казва тя, а след кратко колебание добавя – Тя ти е казала нещо за мен, нали? Какво?

  – Каза ми, да. Вероятно ревнува от теб. За което не мога да й се сърдя обаче. Скоро тръгвам на работа, знаеш, така че ще се виждаме всеки ден. Но тя ти е много благодарна. Смята да наеме рехабилитатор и да продължи с упражненията

  – Това е хубаво, лошото е, че ме мрази.

  – О, я стига, Мими! Защо да те мрази? Само ревнува малко. Все пак тя знае, че сме били гаджета.  

  – Не ми отговори какво ти е казала.

  – Мими, хайде да сложим край на този разговор. Знаеш, че те ценя много.

  – Какво ти каза?

  – Каза ми, че си я докосвала по особен начин. И се почувствала некомфортно от това.

  – Е, ето че всичко се изясни. Тъкмо към това се стремях, макар и инстинктивно в началото. Да, харесвам я. По-точно харесвам тялото й. Тя е много красива. Наистина ми беше приятно да я докосвам. Но повече си падам по мъже, в частност по теб.

  – Мими!

  – Де да можеше да живеем тримата заедно – По бузата й се търкулва сълза.

  – Съжалявам, ако съм сбъркал нещо в отношенията ни.

  – Нищо не си сбъркал, просто животът е сбъркан. – Завърта се на пети и се отдалечава с бърза крачка. Проследявам я с поглед, докато не изчезва зад съседния блок, след което се качвам горе.

  Тя ме чака в антрето, облегната на гардероба, за да не натоварва много краката си.

  – Видях, че разговаряте пред входа. Какво стана, разкара ли я?

  – Бъди спокойна, няма да я видиш повече тук.

  – Разсърди ли се?

  – Не, всичко е наред.

  – Не те ли попита защо я пъдиш?

  – Аз не съм я пъдил. Просто я помолих да не идва повече. Казах й, че вече нямаме нужда от нея и й благодарих за помощта. Сега доволна ли си?

  – Ти май с две женици искаше да живееш, а може би за харем мечтаеш.

  – Престани, криво ми е.

  – Че аз какво съм виновна, че тя ми пускаше ръце!

  – Престани, моля те!

  – Цяло чудо е, че ти избра мен, недъгавата… засега.

  – Нямаш основание да ревнуваш. Връзката ни с Мими бе съвсем кратка и приключи отдавна. Но тя си остава моя приятелка.

  – Твоя си работа. – Тя пристъпва неуверено по коридора, към спалнята, като мести патериците си с неестествено резки движения. Залитва. Мятам се към нея и я подхващам.

  – Какво става, по дяволите! – виквам уплашено аз.

  – Краката ми се схванаха от нерви. Помогни ми да стигна до леглото.

  Занасям я на ръце, после тя пуска няколко сълзи и аз я прегръщам. Тя се сгушва в мен като уплашена животинка. Става ми мъчно за нея. И друго ми става.

  Събличам я припряно и я изчуквам. Незнайно защо този път нещата се получиха доста груби. Но на нея й хареса, и то много. Рядко съм я чувал да стене толкова, докато го правим.