Синият стол ме приканваше
в него да седна - добре,
но връхлетяха ме чайките
с дивият дъх на море.

Когато стъпих на борда му
той така изтрещя,
сякаш взривява се в бухтата
мощна пенлива вълна.

В ритъм сърдечен поклаща се
цялото звездно небе.
Бризът развява косите ми,
някъде свири щурче.

Аз съм отвън на верандата,
няма платна, такелаж
в синият кораб на детството
липсва дори екипаж.

Как залюлява се столът ми
щом усети вълна...
Няма да сляза от синьото,
явно това е съдба!

Стефан Стефанов
20.03.2018 ГББГ