Лежиш в легло стерилно. 

Над теб светят неонови лампи. 

В живота с нокти си се вкопчил,

държиш го в ръцете си силно.

Само в своя унес усешташ   

Системи, инжекции венозни.

Питаш се – Жив ли съм? Къде съм? 

Блъскат се в главата мисли тревожни. 

Суетят се лекари, сестри, 

 Бързат, нещо си приказват. 

Какво е толкова страшно? 

Какво ли ги смути? 

Вливат ти лекарство след лекарство, 

 нищичко не казват. 

А ти лежиш си във леглото  

останал веч без сетни сили. 

В главата ти незнайно от къде

изплуват спомените  мили. 

Напук на болести несгоди  

започваш планове да правиш. 

Подреждаш приоритети, мисли, 

 бъдеще неясно си чертаеш.

Даже не допускаш във ума си 

мисъл, че дошъл е сетен миг. 

Държиш се здраво за живота. 

Стискаш зъби, няма стон, няма вик. 

Чакаш. 

Друго не остава. 

Само чакаш. 

Душата ти надежда обладава. 

Ще изпиеш хапчето горчиво. 

Ще дойдат нови сили.

Ще затупти сърцето ти игриво. 

Всичко лошо ще отмине. 

Ще бъдеш пак с любими хора.

Ще дочакаш твои внуци, 

ще играеш стях на двора. 

……..

Единствено надежда те крепи. 

Болестите ще пребориш. 

Очите ти се пълнят със сълзи. 

С ръкава скришно ги избърсваш. 

И си казваш - Ще бъда. 

 Ще дойдат слънчеви, безгрижни дни 

само още малко потърпи. 

Иван Данчев