Опиташ ли с едно крило да пишеш,

ще сложат клетка с катинар;

ума ти обинтоват с безразличие,

не си по Дарвин екземпляр.

Щом птицегледачите заспят в забрава,

по тъмна нощ редиш писма,

расте крилото друго върху рана,

опитваш щъркелова свобода.

От хорски мраз скован е сводът

и въздухът е много лош!

Прегърнеш ли наум, не си свободен,

речеш ли думата, на косъм е живот...

Но имаш ли крило, макар едно,

ти пак си мъничко различен,

то пречи като клюн орлов

на тварите, пълзящи в ниското!

Дори под бинт, под марли от омраза

душата на певеца е стрела!

Изпусне ли въздишка, тетивата

изстрелват пеещия над света.

Звъни космичната мембрана –

на чèлото на свèтия отец си ти,

с едно крило и рани от изгаряне

халифът щърк е приказен, но принц!

Във клетка зверска егото вопие,

по-тъмна става неговата кръв,

душата му камбана бие,

пазачите махнете! Излита щърк!