Страхувам се от светлина,

проходила от тишините ми,

от писъка на чайка във нощта,

когато съм сама и влюбена.

Сега и ветровете оглушаха

от неспокойното ми сбъдване,

прокарвам тихите филизи на тъга,

дори когато няма връщане.

А скитането е умора

със цвят на стъпки,

с дъх на устни.

На кой му трябва мойта самота,

когато съм изгубена?

Изгубена в росата на съня,

във сенките на вятъра.

Прокарай длани по онази тишина

плъзнала по устните.