Още вярвам, че идваш с дъжда.

Уморен и разчорлен от онези ръце,

тихо спрели на рамото

и чертаещи път.

Още вярвам, че плачеш нощем за мен

и в съня си прегръщаш изгорелите страници,

от които потекоха моите стихове.

Всяка дума болеше и раждаше истина,

попригладена, тъжна и малко самотна.

Някой каза, че нямаме бъдеще,

но защо, та и вятърът търси в нощта

оня път, в който тръгват босите му нозе.

Днес разбрах, че когато на пролет поникна

във съня ти нечакана, тъмна и силна

ще пребродя, накъсам, захвърля, изтрия

всички стари, измислени истини.