Само ти си ми достатъчна.
Нищо повече не ми е нужно.
Влюбен в тебе безостатъчно
живея със звездите дружно.

За какво са ми дворци, прислуга?
За какво ми е признание в натура.
Ти ми стигаш и не искам друго.
Другото е просто конюнктура.

Не ми трябват измислени облаги.
Не ми е нужна и фалшива почит.
Не мечтая да ме описват във бумаги, 
нито паметна надгробна плоча.

Искам само тебе, обич моя!
Само твойта нежност ще ме топли.
С нея топъл ще ми е престоя
в светът ни огласен от вопли.

На тебе се отдавам безрезервно.
Без частица самовлюбеност излишна.
Затуй потрепвам нервно,
когато ме погледнеш скришом. 

Да, сърцето ми потрепва!
И глас пресипнал в гърлото ми гъгне,
и тихо, но твърдо ми нашепва:
" Не я оставяй да си тръгне!"

Тогава започвам да увъртам.
Да те моля за каквото се досетя.
И в очите ти уплашено надзъртам,
за да видя, дали игриво светят. 

Не ми се иска да те пусна.
Ще ми се със тебе да остана
Да опитам целувките ти вкусни,
да ме предизвикаш да те хвана. 

Да поиграем заедно по детски.
Заедно да преброим звездите.
Да си разкажем по някоя гротеска
и да помълчим, един за друг открити.

Това е което имах да ти кажа.
Не е много, но е просто.
От нас зависи наоколо пейзажа.
И това домакини ли сме или гости.

Знаеш, нямам много за подялба.
Но ако си разделим сърцата,
не е нужно да живеем в жалби.
Защото любовта е истинска заплата.

С нея плащаме в щастие и радост
всеки отминал кратък ден.
С нея купуваме си вечна младост
и дългът ни към живота
                      с нея е платен.

Нехайко