Гола съм до болка, до вик, до илюзия.

В самотата. В страховете си.

Косите ми събират лято

по рамената ти,

а снега по устните се превръща

в капки нежност,

които хранят онази моя любов,

надвесила се над очите ми

и караща ме да бързам.

Занякъде, но къде е то?

Може би към онзи съшил от душата ми

малка люлка за въздишки и птици.

Аз вече не въздишам, но птиците

още ме обичат,

а той краде от крайчето на устата ми

онзи смях, който кара

земята да се върти само за него.