Храня самотата си със стихове.

Тя набъбва в мен като жива.

Хили се, тропа с крак,

а някъде на последната улица

на сърцето ми

някой съблече тишината

и изтри онези сълзи,

които боляха и пареха.

Душата ми отдавна вече

не е плевел,

а цвете докосвано от устни.

И не просто устни,

а пролетни ветрове

будещи за живот и обич.