Вървели по една пътечка един заек и стара мечка, 

до реката стигнали незнайно, 

потока следвали нехайно. 

Когато за секунда спрели - 

за да може Зайо да намери своите очила, 

незнайно кога се озовали в гъстата гора. 

Ами сега? 

Зайо не може той да вижда, а на Меца все и се привижда.

В търсенето успеха не ги споходил 

и трябвало без много да се спори 

да продължат да ходят из поля, 

през които не бяха стъпвали досега. 

Не щеш ли насреща им вълкът - 

облизвайки своя остър зъб 

сграбчва Зайо и здраво стиска, 

Меца започва да писка: 

- Пусни го веднага, той е мой приятел в беда! 

хич и вълчо нехае, 

той повече не иска да се мае: 

- Давай, Зайо, тук и сега, ще го схрускам на часа.

Зайо тъжна песен взел да пее, 

Вълчо взел да се смее: 

- Що за заек, каква загадка? Такава вкусна хапка. 

Меца го поглежда тъжно, а пък Зайо сълзи бърше. 

- От мен да мине, няма да те ям! 

- Вълчо, ти си мой другар! - казаха в захлас.

С усмивка тръгнаха и тримата. 

През пътечки и поляни, 

по-далеч от тез хамбари. 

По-далече от мочурища, пълни с жаби. 

Вървят тримата другари, 

трима смели ветерани.