Надживях любовта. И удавих се в спомен за въглени,
догорели през някой измислен арктически мраз.
Онемяла от мъка, съдбата си тръгна по съмнало
и остави ме с моето дребно, неслучено Аз.
Вече няма пожар, нито дъжд, ни безплодно очакване,
само слънце и път, на дуел призовал смелостта.
Вездесъща зора пак изгря над потоци разплакани,
ослепял слънчоглед, на небето да види цвета.
Мълчешком се простих с карнавала на вечното търсене -
та какво ли пък толкова ново предлага светът?!
Колко в живото има живот, колко мъртви са мъртвите
и къде плодове на безгрешни дървета растат!?
Стара питанка спъва почти недоказана истина,
нова древност пълзи по перваза на минал въпрос,
а навън сипе цвят млада ябълка, нежно разлистена
и подсвирква сред клоните весел, събуждащ се кос.
По следите на смисъл изгубен насочват се стъпките,
с простотата на свежа трева, на студена вода
и промъква се - призрак от сенките, слиза на пръсти
от години забравена, пълна с лъчи свобода.