Беше ангел летящ по-високо от всеки друг, тъй като не притежаваше един единствен чифт криле. В знак на уважение, всеки един от колегите Й я даряваше с по едно перце от собствените си криле. С времето перата се трупаха постепенно и на гърба Й се появиха дузина криле, с тях тя още по-бързо достигаше тези които изпращаха молбите си към небесата.
    Месеците и годините на земята се нижеха, а крилете се трупаха по гърба Й. Ала един ден молитвите намаляха. Тишината я озадачи и тя реши да слезе при хората. Всичко си беше по старо му, с изключение на това че чуваше една единствена молитва. Тихо, едва доловимо, думите достигаха до нея и се забиваха в тялото й като стрели. Точно в този момент, за пръв път ангелът почувства болка. Светът около нея изолира една единствена пътека, която се разпростря грейнала пред погледа Й и я канеше да се втурне напред. Моментално нещо друго се измени в пространството. Беше стъпила боса върху студения бетонен тротоар. Не се рееше във въздуха защото крилете вече ги нямаше. Започна да тича, на няколко пъти даже залитна и едва не се просна по лице, чуваше молитвата все по-силно и това изцеждаше енергията от нея с огромни и бързи темпове. Нямаше как, тялото я предаде и се стовари с цялата тежест на желанието което се криеше в зовящата душа. Претърколи се и остана с лице вперено към почернелият и готов да се изсипе с дъжд небосклон. Остана така, започна да се вслушва за гласът който я викаше... но без успех - цареше тишина. Понечи да се изправи, и мигом нечия длан се изпери пред очите Й. Ръката я повдигна и се изправи пред мъж който триеше сълзи от лицето си. Безспорно той беше този който я викаше. Усети лек гъдел идващ от гърба - перце след перце, крилете започнаха да изникват едно по едно и издигнаха ангелското Й тяло на нивото на очите на мъжът. Имаше нещо... той не виждаше ангел пред очите си, но изпитваше облекчение сякаш току що е получил отговор на всичките си молитви. Момичето се доближи до него и започна да шепти в ухото му нещо, което в последствие го накара повторно да избухне в сълзи. Беше щастието, което не можеше да си намери път за да излезе от тялото му. Ангелът отново стъпи на земята и изпрати крилете си да се разпръснат от вятъра. Никой и нищо не я зовеше повече от грейналото в усмивка лице на мъжа пред нея.