Има ли те?! Или... те създавам,
от бездната на мой'та тъмнина?!
Или живота си неосъзнавам
сред писъка на тази тишина?!
Измислена, но...
толкова си моя
и толкова реална в моят свят,
пуснала си бримки на покоя,
и... без теб съм - нечовешки слаб!
Нокти впила в ледено сърце,
пълзиш като стоножка в тънки вени,
една сълза по мъжкото лице
издава, колко си във мене...
А... Има ли те?! Или те създадох?!...
От седем молекули и... мечта!
Дали те преболях или изстрадах,
кърви ли в мене още обичта?!...
--
Усещам дъх по влажните очи,
болиш със шепот на едно отричане,
да знаеш само...
как ми се мълчи,
а всичко в мен...
крещи:
Обичам те!...