Турнето беше повече от успешно, трябва да призная, донесе ни приходи, с които можехме да си построим още една такава триетажна къща, или всеки да си купи спортен автомобил, яхта... кой каквото поиска.

     Майк вложи своят дял в обновяване на звукозаписното студио и нови инструменти. Когато черната шест струнна ESP дойде той не можеше да скрие въодушевлението си, премяташе я през ръцете си и се усмихваше, оглеждайки всеки детайл, от позлатените прагчета до лакът и резбования гриф, от край време групата поръчваше собствена линия китари, грифовете бяха във формата на V.

- Прекрасна е... Да се залавяме за работа! – той почти скочи и тръгна към вратата. – Хайде, по живо!

- Човече, едва се прибрахме, дай ни малко почивка – Уил беше легнал по дължината на дивана и затиснал глава с раницата си.

- Искам да свиря, не мога да стоя на едно място!

Ухилих се, споделях еуфорията му, изправих се и го последвах.

- Той не се ли престарава? – Тони се изправи и ме догони преди да излезем от общата стая. – Някак е... свръх, напоследък.

- Работата върви, албума се продава, турнето е успешно – вдигнах рамене.

- Всички се радваме за това. Не мислиш ли обаче, че има някаква промяна у него?

Лепнах си непроницаемото изражение и поклатих глава.

     Свирихме в продължение на четири часа, а когато Тони каза, че са му се откъснали ръцете и се оттегли да си вземе душ, Майкъл остави китарата почтително на място й на стойката и огледа студиото. Беше доволен от свършената работа.

     Бяхме подменили мокета, който започваше да се надига по краищата и Уил веднъж щеше да се пребие, след като се спъна в него. Разширихме стаята като махнахме старата изолация от фибран и дунапренови пирамидки, и сложихме листове циментфазер, разкарахме проклетият постамент до вратата, който всички мразеха и го заменихме с по- нисък такъв и от лек материал.

- Харесваше ми да гледам от високо докато свиря – констатира Тони.

- На мен ми харесваше да посрещам малкият си пръст в ъгъла – отвърна Уил.

     Единият усилвател вече издишаше, за това купихме друг, 200 вата със spillover ефект. Можеше да усетиш баса с червата си. Подменихме и компютъра, който забиваше по време на обработването на музиката.

- Манчестър е само след месец, Джейми още не е разучил последната песен – тъкмо казваше Майк, докато излизахме от къщата, щяхме да отидем да играем билярд в едно от заведенията на центъра.

- Дали е добра идея да вкарваме толкова много нови парчета – Уил отвори входната врата и изчака да се изравня с тях. – Феновете ще искат да чуят класика.

- Феновете обожават новият албум – отвърнах. – Ще свикнат и с новата музика.

     През следващите седмици репетирахме още, а аз продължавах с тайният си план относно зрението на Майкъл. По няколко капки кръв в питието му, не се беше спънал или блъснал в нищо от онази вечер с BB.

    

     Когато датата най- сетне настъпи, започна най- неприятната част от приготовлението – багажът. Като тематична хеви метъл банда имахме сценични костюми, които в повечето случаи бяха стандартни джинси и тениска. Понякога обаче решавахме да изненадаме феновете си, веднъж Чаз излезе гримиран като Гарванът, Уил носеше обърнати надолу черни ангелски криле, Майкъл беше сложил светещи в тъмното лещи, а аз просто си бях аз, и без допълнителни провокации събирах погледите.

На турнето на Хелоуин в една от предишните години всички излязохме изплескани с изкуствена кръв и бяхме наели момичета, които уж нападаме. Понякога сцената беше декорирана със свещи и разпънато червено платно на заден фон, друг път отпред имаше редица огньове, които се вдигаха до горната греда на сцената. Имахме и имитация на гарванови пера, пръснати навсякъде, една от песните ни започваше с крясък на гарван.

     - Хайде, товарете, като пристигнем ще разпределяме багажа – Майк беше започнал да става нетърпелив, както всеки път преди пътуване.

- Това е само моят багаж – засегна се Джеймс, стоящ до три големи куфара, останалите се разсмяха на реакцията му.

     Автобусът ни представляваше огромно наше си превозно средство с баня и помещение за съвещания вътре. Майк дори беше настоял да поместят малко звукозаписно студио, ако нещо му хрумне по път.

Седях до прозореца, стъклата бяха изолиращи ултравиолетовите лъчи, и всъщност се усмихвах, този живот ми липсваше. Бандата, момчетата, последните срокове, губенето в чуждите градове, писъците на феновете, очакването... Може би някои не го разбираха, за мен, който нямаше нищо да губи, това бе повече от благословия.

    Всъщност с времето се научих, че можех да изгубя тях, това, което имах. Бях си позволил слабост, бях започнал да чувствам. Това бе твърде лошо качество в един толкова мимолетен за тях живот.

     Точно както онази Елвира, която си беше отишла преди цял един живот. Едва ли щях да запомня много от нея ако бяхме живяли заедно, помнех онзи ден и вкусът на вино по устните й, дори вече не помнех лицето й.

Не исках така да стане и с момчетата, с групата ни, но вече беше твърде късно, както бях осъзнал.

  

     Пристигнахме в Уинчестър в ранният следобед, денят беше горещ. Още от главната улица преди залата, която представляваше желязо и бетон, издигащи се на цели пет етажа, отпред чакаха фенове с плакати на бандата, полиция съблюдаваше да спазват дистанция. Когато автобусът влезе през загражденията и по алеята за задния вход, една от блокадите се разкъса и те хукнаха към нас.

- О, чудесно, няма да мръднем от тук – измърмори Уил и надникна предпазливо зад пердето явно забравил, че прозорците бяха огледални отвън.

     Отне двайсет минути на охраната да озапти феновете и да ги върне зад загражденията, Майк не казваше и дума, но оглеждаше от двете страни на автобуса и беше неспокоен. Джеймс спеше.

     Когато влязохме зад сградата затвориха вратите на подобно на циментен двор пространство и ни подканиха да влезем вътре по- бързо,спомнях си мястото от миналите два пъти, беше сенчесто, което бе добре дошло за мен. Виковете на тълпата се чуваха дори тук, влязох след Джеймс и Уил и с периферното си зрение видях как един от мъжете вкарва багажът ни. Съпроводиха ни по тесен силно осветен коридор почти до дъното към вратата в ляво, паянтова и бяла, на която имаше табелка принтирана на офис хартия: B.L.O.O.D.
Помещението отвътре беше голямо, почти празно, по стените бяха наслагани столове, точно на отсрещната имаше няколко маси с огледала, пред които бяха наредени всякакви фиксатори за коса, сешоари и други принадлежности. На стената, която разделяше коридорът от нашата стая вече бяха наредени куфарите с инструментите ни. Част от тях, всъщност, барабаните и половината китари бяха на сцената, имаше помощни барабани за Тони, който се беше покрил на някъде откакто слязохме, предполагам връщаше закуската си.

     Предстоеше рутината – разпределянето на багажа, разопаковането на инструментите, преговаряне на сет листа, разпускане преди репетицията, а сетне и излизането на сцената за изпробване и оглед. Оставаха ни около шест часа до концерта, бях някак претръпнал.

     Майкъл обикаляше наоколо и следеше всичко  да е изрядно, някое болтче на поставката на електрическото пиано да не се е развило, китарите да са настроени, микрофоните да са в изправност, платнището зад сцената да е на идеалната дължина...

Когато за първи път влязох в бандата той се държеше по същият начин, стриктен, сериозен и педантичен. Очаквах след над десет години на сцената да се е поотпуснал, някои неща никога не се променяха. Той просто държеше единственото, за което му пукаше – бандата, да бъде изрядно.

- Донеси ми аспирин – чух го да казва на едно момче от екипа, разтриваше челото си.

- Всичко наред ли е? – попита го Тони, аз се правех че настройвам китарата си.

- Главата ме боли, от напрежението.

- Удари един Джак.

- Не искам да се напивам преди концерта – отвърна той и продължи да наглася басът си спрямо останалите китари.

     Изминаха още два часа, излязохме на сцената и обиколихме цялата  зала, следейки за изгледът и звука. Най- вляво в дъното на трибуните музиката глъхнеше, екипът свали една от колоните и звукът стана асиметричен, качи я обратно и постигна същият ефект. Майк започваше да се изнервя, Тони се бе върнал и изглеждаше загрижен.

- Тази зала не е пригодена за толкова силни усилватели – казваше един от работниците. – Трябва да заглушим страничните стени, за да се разпределя звукът равномерно.

- Не можем да изолираме половината зала за четири часа – вече изпусна нервите си Майкъл. – Знаехте с какво оборудване идваме! Трябваше да сте подготвени!

- Залата е така от двайсет години – вдигна рамене той. – Не можем да я реконструираме заради едно участие.

- Едно участие, което ви носи приходи колкото да си построите нова зала! – скръцна му със зъби Майк.

- Човече, успокой се – хвана го за рамото Уил, прожекторът безмълвно премина през косата му и я направи сребриста.

- Можем да издърпаме феновете напред – включи се и Тони. – Онези от трибуните да слязат долу.

- Помещението долу събира осем хиляди, на трибуните са поне три. Ще стане какафония, ще има контузени. Не мога да позволя това, гарантирали сме за безопасността на зрителите.

     Майк хвана главата си с ръце, подмина събралата се група и тръгна към изхода за съблекалните, беше мой ред да се включа.

- Хей – догоних го и вече на светлото в коридора той ме погледна. – Не преигравай, концерта ще мине добре...

- Половината публика няма да чуе нищо от него, кое му е добрето на това? – почти ми кресна той, свали очилата си и разтри носа в основата между веждите си.

- Музиката се чува – възразих аз. – Може да не е идеално, но сме имали и по- лоши изпълнения, феновете няма да отразят само това.

- Местните медии ще го отразят – стрелна ме с поглед той.

- Вината не е наша, човече, няма какво да направим.

Той извика в безсилието си и нанесе юмрук по стената. Необмислено, понеже стените бяха облицовани със звукоизолиращ материал, който се огъна по юмрука му.

- Как ти е зрението? – попитах, опитвайки се да го отвлека от темата за озвучението на залата.

     Предполагам не бях много умен, трябваше да разчета настроението му предварително, а не да се оставям по течението. Тези ми думи предизвикаха залп от емоции и дори ме накараха да отстъпя назад.

- Ти ебаваш ли се с мен, а?! – извика в лицето ми. – За малоумник ли ме смяташ?

Поклатих глава неразбиращо, двама от преминаващите по коридора ни  загледаха.

- Мислиш, че не знам, че от месец ми даваш от кръвта си ли? – стисна зъби той срещу мен, гледаше ме без очилата си и очевидно виждаше добре. – Мислиш ме за поредният смъртен идиот?

Заех отбранителна позиция и се сведох леко напред.

- Исках да ти помогна!

- Казах ти, че не ти искам помощта!

- Какво става тук? – Уил беше се върнал след нас, гледаше объркано.

- Но я прие – рекох вече тихо, също скърцайки със зъби.

- Момчета... – опита се да каже пак нещо той.

- Нямаше право! – изсъска Майкъл и забучи пръст в гърдите ми. – Да изземаш решенията от ръцете ми без да си ме питал!

- Питах те! – вече извиках и аз, гласът ми прозвуча дълбоко, две от крушките примигнаха над главите ни. – Ти отказваше да приемеш помощ, какво трябваше да направя аз!?

Излязох крачка напред и застанах лице в лице с него.

- Да те гледам как ослепяваш? Да обикалям страната, търсейки некадърни лекари, които само щяха да ти приберат парите и да те оставят месеци наред във вегетиращо състояние? – продължавах. – Или да пусна обява, че си търсим нов басист?!

     Тишината, която настана беше отровна. Аз треперех, Уил местеше поглед между нас и вече бе схванал за какво е цялата дандания, Майк бе отстъпил и изглеждаше смален. Първо ядосан, а после онова познато изражение от последните месеци се бе върнало на лицето му, агония, безсилие, страх.

     Искаше ми се да се врътна и да се скрия в стаята, но не можех да мръдна от мястото си, Майк стоеше там без да казва и дума, можех да почувствам как желанието му да спори с мен си беше отишло. Уил не смееше да се намеси.

Поне не докато двама от организаторите не цъфнаха с претенции да договаряме подробности относно хонорара.

- Не е сега момента, минете след половин час – направо ги отряза той, хвана и двама ни за вратовете и ни набута в стаята ни, затваряйки вратата след нас.

- Какво ви става и на двамата? – започна първи. – Остават ни три часа до концерта, а вие се дръгнете като псета!

- Не се меси – отвърна Майкъл и си сложи обратно очилата.

- О, ще се меся, по дяволите, някой трябва накрая да се намеси! – той сложи ръце на кръста си и се понаведе напред.

     Уил беше с по- изявена физика, можеше да противостои на Майк и той го знаеше. В момента беше ядосан, което не би го спряло да се изправи и срещу мен.

- Значи го защитаваш? – вдигна очи към него Майкъл. – Не го ли чу...

- Чух го, да – прекъсна го Уил. – Сега не му е времето, а и той се е опитал да ти помогне.

- Не съм го искал! – повтори Майк.

- Човече, ти ослепяваш – свали ръцете си и пристъпи Уил. – Всички го виждаме, просто никой не искаше да ти опонира. Ако Алекс може да помогне в този момент, той може би е единствения.

     Изминаха няколко секунди, през които Майк ни обърна гръб, отиде до минибара и си наля чаша уиски. Ние двамата чакахме на тръни.

- Започвам да забравям – проговори с гръб към нас. Виждахме само косата му, оформена на иглички.

- Какво да...

- Губят ми се моменти – каза той и се обърна, но не ни погледна. – Появяват се такива, които не съм виждал никога.

- Имаш видения? – направих крачка напред.

- Откъслечни моменти, сънища – сви рамене той. – Чувствам се сякаш съм се надрусал, извън себе си...

- Майк, това не е – опита се да каже нещо Уил, когато той изкрещя и замахна, чашата прелетя покрай лицето му и уцели един от малките усилватели за китарите.

Чу се пукащ звук, изскочиха искри, чашата бе оставила голяма вдлъбнатина в предната част и пробила говорителя.

- Мислиш ли, че си струва цената? – вече обърнат към мен попита той, зъбите му бяха сключени като на куче. За първи път виждах подобна ярост в очите му.

- Трябваше да ми кажеш – отвърнах, Уил не знаеше какво да каже в този момент. – Трябваше да ми кажеш за тези неща.

- А ти какво си си мислел? – почти ми се присмя Майкъл. – Че ще има само добри ефекти, без странични действия? Наистина ли си толкова малоумен?

Тук вече никой не проговори. Стоях и не можех да асимилирам чутото.

     Майкъл ме беше обиждал много пъти, беше ме наричал идиот, чудовище, какво ли не. Никога обаче не ми бе тъй вбесен за нещо, което съм направил.

Може би бях сбъркал, мислех си, може би бях сгрешил да направя това без негово знание, в началото със сигурност не бе разбрал. Но дори и сега не съжалявах. Не можех да понасям да го гледам слаб, уплашен и отказал да се бори.

- Вижте – посмя да наруши напрегнатото мълчание Уил – трябва да се подготвим за сцената. Моля ви, стегнете се, ще го измислим след концерта. Ако трябва ще отложим някои от датите в турнето за да разрешим този въпрос.

- Няма нищо за разрешване – Майк го подмина и излезе с набита крачка.

Стиснах очи и си поех въздух.

- Нито дума на другите – казах и също излязох от стаята.

 

     Когато концертът започна, аз изобщо не бях там. Психически. Другите свириха, забавляваха се, изобщо не знаеха за спорът ни, Уил дереше струните и се държеше сякаш нищо не е било, Майкъл беше по- агресивен от обикновено, но не направи нищо извънредно или глупаво. Аз бях застанал зад микрофона и песента излизаше по инерция, нямах желание да давам повече от себе си, не и този път.

     Виждах размазаната пред очите ми тълпа, писъци на момичета прелитаха покрай ушите ми, светлината от прожекторите оцветяваше морето от тела в червено, аз не обръщах внимание на нищо от това. Ето, че най- накрая си бяхме казали всичко, и от тук нататък нямаше какво да се стори.

     Джеймс притича покрай мен, облечен в червена риза, насичана театрално от изображения на черна гора, подхвърли някаква закачка и излезе на предна позиция, привличайки вниманието към себе си, Уил отиде до него и двамата засвириха в унисон, сетне се разделиха и Майк застана на мястото им. Извърнах поглед към него, не ми отвърна нито веднъж.

 

     Може би все пак бях забравил мястото си. Живеейки сред смъртни се бях научил на някои от навиците им. Бях си въобразил, че съм един от тях. Знаех, че Майкъл щеше да ме обвини, но тогава не ми пукаше, моята арогантност ми позволи да се меся в решенията му и да се бъркам в съдбата му по свое собствено решение.

     Но защо, мислех си. След като съдбата не бе честна спрямо него, защо на мен трябваше да ми пука за наредбите й? Вярно бе, Майкъл имаше невероятен талант, който го превръщаше в уникален музикант, много като него имаха най- разни проблеми, ослепяваха, оглушаваха, измираха от какви ли не заболявания. Твърде много ли беше да искам здравето му да бъде добро? Или този свят просто трябваше да ти отнеме нещо, ако не таланта или щастието, трябваше да те осакати за да си вземе своето.

 

     Започна поредната песен, но аз не пеех, стоях там и гледах тълпата, която се люшкаше пред очите ми като развълнувано море, някъде се мерна плакат, хората подвикваха.

- Алекс, езика ли си глътна, братле? – провикна се Тони зад барабаните и хората се разсмяха.

- Да не е изпаднал в летаргия? – включи се и Джейми.

 Не се засмях на коментарите им, отдръпнах се бавно от микрофона и го оставих да се залюлее на стойката си.

- Напускам – казах, подминах ги и слязох от сцената.