- Исках толкова много да съм част от групата – Джейми беше свел глава и облегнал ръце на коленете си.

Седяхме на облегалката на една пейка, аз бях от сенчестата й страна. Хлапето изглеждаше наистина съсипано.

- Къде сбърках, Алекс!

Той удари по коляното си в безсилието си.

- Не си сбъркал – рекох аз. – Ти беше част от бандата.

- Като си помисля – подсмихна се той – че в началото не можех да те понасям.

- Никой от момчетата не можеше да понася и мен в началото. Честър дори ме простреля.

- Прострелял те е? – Джеймс вдигна очи изумен.

- Проблема не е в теб, просто Майк е в трудна ситуация.

- Какво й е трудното? – продължи той, вадейки кутия цигари и запалка.

- Има проблеми с очите – свих рамене. - Зрението му отслабва. Просто не може да се довери на друг човек.

Джейми заклати глава и натика с яден жест кутията обратно в задния си джоб.

- Явно все пак избираме семейството си – каза той и запали, издиша и изтръска рязко пепелта.

- Не го избираме – възразих. – Той ме изгони.

- И все пак си в бандата.

- Не като вокалист. Там съм, за да не свърши някоя простотия преди да сме  се усетили.

     По алеята премина майка с бебешка количка, някакви деца играеха с куче по- нататък, денят преваляше, беше светъл и горещ, още средата на април.

- А на теб какво ти е, да нямаш порфирия или нещо? – рече изведнъж той и ме огледа. Засмя се на собствената си шега.

- Опитвам се да поддържам имиджа си – отвърнах, той пак се засмя.

- Кажи на Майк да се оправя.

Стана от пейката, махна ми за довиждане и тръгна по алеята в обратна посока от където бяхме дошли, имаше наперена походка и леко бабаитско излъчване, косата бу беше рошава, носеше пънк панталони и разтворено яке. Гледах го и си мислех, че наистина би бил подходящ за бандата, но не и за компанията ни.

     Джеймс не би приел нещата така лесно, не би се примирил с всички усложнения, които идваха от присъствието ми. Майк не го изгони заради себе си, а заради мен. Нямаше как да му обясняваме жертвите по концертите, вечното избягване на светлата част на денонощието, той просто не беше един от нас. Предпочитах да го оставим на улицата и той да хлопа от врата на врата с надеждата някоя група да го приеме, отколкото да разбере какъв бях и да свърши със счупен врат в някоя глуха отсечка.

     В следващите дни Майк бавно се възстановяваше. Пиеше по веднъж на ден, правеше се пред другите, че няма такова нещо, ние услужливо се преструвахме, че проблемът му не съществува.

- Сънувал ли си нещо друго? – седях при него докато момчетата горе репетираха, нямаше смисъл и без това да се утежнява ситуацията и да стоят на главата му, като да беше болен. Майк се беше привел и подпрял на облегалката на дивана, гледаше в земята, сетне кимна.

- Предполагам това са твои спомени.

- Какво точно? – изстрелях.

- Улици, главно мрачни, в последният сън беше зима.

     Зима. Мрачни улици по средата на зимата, Русия. Не исках да вижда останалото, но не исках и да ослепее, какво трябваше да направя?

- Уил продължава да търси легални клиники, до тогава...

- Мислех, че не му говориш – рече Майкъл.

- Ще му подменя лубриканта с лепило, ще сме квит.

Майк се позасмя, наистина ми се искаше онези дни, в които бяхме истинска банда и проклетото му заболяване не пречеше на нормалното му съществуване, да се върнат. Усетих се, че правех грешка, искайки да живея в миналото. Това, което имахме беше само днес и тук.

- Майк, слушай – започнах и се дръпнах назад, една от завесите не бе затворена до край и слънчев лъч се прокрадваше в стаята. – Ако все пак не успеем, ако не можем да намерим клиника, която да...

    Млъкнах до там. Какво повече можех да кажа? Да го попитам отново дали ще го превърна? Каква беше разликата, след като пиейки кръвта ми, той се превръщаше в мен, така или иначе?

- Можеш да виждаш и без очите си – казах накрая.

- И как ще стане това? – подсмихна се той.

- Довери ми се, и ще ти покажа – наведох се напред.

- Вече ти се доверих достатъчно, Алекс...

- Този път няма да има кръв, просто ме послушай.

     Знаех, че той не искаше да ме слуша но знаех, че не искаше да остане на тъмно до края на живота си. Познавах Майк, в него се завихряше буря, хора като него изгаряха от енергия и трябваше непрекъснато да се занимават с нещо, нямаше да го преживее да стои по цял ден и да чете книги за слепи.

- Довери ми се – повторих.

      Никога не го бях манипулирал психически, това беше факт. Бях си играл с умовете на момчетата без дори да го осъзнават, но никога не бях карал Майк да прави нещо против волята си, не се бях ровил в главата му. Знаех, че имаше теми, които не би обсъждал с никого, както и аз не бих.

- Какво искаш от мен да направя? – попита.

- Отвори съзнанието си – казах. – Допусни ме вътре.

- Това звучи перверзно.

- Съсредоточи се – погледнах го.

- Сериозно ли мислиш, че ще те пусна в главата си? – смръщи се той.

- А ти сериозно ли мислиш, че ми дреме, че си спал с тринайсет момичета от колежа насам?

Видях как червенина плъзна по страните му.

- Опитвам се да ти помогна, стига си се вдетинявал.

     Беше някак комично отстрани, сякаш бяхме на глупав сеанс. Той стоеше срещу мен затворил очи, малко по малко и аз затворих моите. Познавах Майк, а и той беше единственият човек в стаята, щеше да стане лесно.

- Какво усещаш? – попитах го, вече бях преминал бариерата.

- Като да имам нещо в главата си – рече той недоволно.

- Странно, обикновено е празна – заядох го.

Сега можех да почувствам страха и несигурността му, но дори в този момент той не искаше да се отказва, за пореден път се изумих от силата на характера му.

- Сега – казах и станах на крака, минавайки от неговата страна – искам да се изправиш.

- Балет ли ще ме караш да играя?

- Млъкни и стани прав – ухилих се. – А сега...

Отворих очи, картината ми беше някак странно замъглена.

- Не отваряй очи, кажи ми какво виждаш.

- Нищо не виж... Аз...

     Можех да усетя смайването му и без да го поглеждам, той стоеше зяпнал и не можеше да реагира.

- Виждаш ли нещо?

- Виждам... всичко – промълви той и посегна да се хване за облегалката.

     Никога не бях допускал никого в главата си, никого, по какъвто и да е повод, под какъвто и натиск да бях подложен. Скрити дълбоко в съзнанието имаше спомени, които дори аз не исках да виждам.

Но сега му позволих да види всичко, да сподели връзката, да гледа през моите очи.

Следях движенията му и погледнах надолу, за да може да види на къде отива.

- Бавно – казах. – Опитай се да излезеш зад масата. Не отваряй очи.

Майк огледа ръцете си, сетне и килима и тръгна наляво за да се размине с масата и дивана. Следвах го бавно.

- Алекс, това е...

Той не знаеше какво да каже, разтръсках глава и продължих напред, опитвайки се да не се поддам на емоциите, които бяха на път да ме обземат.

- Добре, ще можеш ли да стигнеш до вратата?

Майк беше разперил ръце и от време на време ме удряше несъзнателно, но както бях забелязал, патериците си останаха подпрени на облегалката.

     Нямаше нужда повече да му повтарям да бъде внимателен, той се напасна към темпото ми, в същият момент водеше, вървяхме бавно напред и можех да чуя как сърцето му бие все по- бързо.

     Тогава вратата се отвори, Уил влезе и ни кимна.

- Стигнахме до Falling poisonous, но кубето прегря – каза той, после присви очи, усети че тук става нещо.

Аз изостанах, но продължавах да гледам в тази посока, Майк направи още няколко крачки и го достигна.

- Пропускам ли нещо? – попита той, местейки поглед от единия към другия.

Тогава Майк замахна и стовари юмрука си в лицето му, Уил вдигна ръце и в първия момент щеше да попита защо го беше направил. Сетне погледна към мен, аз се хилех без дори да се опитвам да го скрия, той разбра каква е работата.

- Добре – рече. – Заслужих си го.

- Определено – кимнах.

- Майк, ти – Уил върна вниманието си към Майкъл, който още не можеше да овладее напълно движенията си, но продължаваше да оглежда наоколо чрез мен. – Сериозно? Колко пръста виждаш? – вдигна ръка пред лицето му.

- Два.

Уил не издържа и го сграбчи, повдигайки го във въздуха, Майкъл реагира както винаги би реагирал – с тактична въздържаност.

- Твоя ли беше идеята? – погледна ме той. – Не съм мислел, че може... Това е невероятно!

Кимнах и се подсмихнах.

- Много неща не знаеш за мен – казах само.

- Нали ще ми простиш за онзи ден, аз само – започна да увърта той. – Исках да ви накарам да се разберете. Ето, че има полза – посочи към Майк.

- Не бери грижа – казах му. – Но не е зле да провериш лубриканта си...

Двамата с Майк се разсмяхме и той ме посочи ядосано.

- Ти си бил, значи! Планирах да сипя пипер в бельото на Тони.

- А после хората ме питат какво му е сложното на това да имаш банда -  поклати глава Майк.

     Разменихме си още няколко изречения и Уил изчезна през вратата към студиото, тогава Майк се обърна към мен и отвори очи, усетих как връзката изведнъж се прекъсна, като повредена кинолента. Знаех, че в момента виждаше една десета от това, което можеше да види чрез мен.

- Винаги аз съм записвал готовите парчета – каза замислен той. – Надявам се Уил да не оплеска нещо.

- Искаш ли да се качим до горе? – попитах, но още докато го изричах той поклати глава.

- Уморен съм, искам да седна.

     Помогнах му да стигне до дивана и за стотен път да седне на най- крайното място,  за да може да ползва облегалката за ръце. Той отново си сложи капки, аз стоях отстрани и нещо се надигаше в мен, изправих се рязко и измърморих някакво извинение. Нямаше да оставя нещата така.