Без тебе съм изгубена комета,
една монета паднала във прах
и истина от миналото взета,
в пътеките търкулнат шепа страх.

От вятъра открадвам стръкче вяра,
посявам го във моето небе
и после пак във огън оцеляла,
притихвам в твойто атомно сърце.

Пулсирам в него бяла и щастлива,
разказана в истории безчет,
снагата ми вълшебно причудлива
те води сред космичното навред.

Едно вретено бавничко изприда,
устоите на новия ни свят,
а някаква измислена корида,
безмълвно ни чертае в необят.

Във нея оцеляваме и пеем,
магическите песни от преди,
накрая пак усмихнати се реем,
след нашите изстрадани мечти.

Два извора дълбоки все ни шепнат,
единия на изток ни зове,
нозете ни разлистени потрепват
и търсят пак познати брегове.

Ще ни открият звездните подкови,
очаква ни безименият храм,
а мислите ни, слънчеви и нови,
вълни ще са в забравен океан,

във който скрихме своите копнежи,
полетата, скалите, любовта
и всички доизмислени стремежи
по стълбата със ключ към вечността.

17.04.2018г.
Елица