Лесната част с изнамирането на субстанцията и човека, който да я приготви, беше приключена. Както и да се отърва от човека и да залича следите. Предстоеше да запозная Майкъл с плана ми и да го накарам да изпие проклетият барламбоч.

- Какво каза, че е това? – той се беше смръщил срещу мен дори и да не ме виждаше ясно, дадох знак с глава на момчетата да напуснат, Чаз тихомълком се изниза покрай стената.

- Билки – рекох. – И разни други неща.

- Добре, нужно ли е да те питам дали ме мислиш за тъпак? От къде го взе?

Въздъхнах дълбоко и станах да си налея нещо, понякога ми идваше да го удуша.

- Една жена ми го даде – казах и се върнах на мястото си.

- Жена ти го е дала? – повтори той. Защо ли ме караше да се чувствам като провинил се ученик на разпит?

- Направи го за мен – вдигнах ръце. – Какво значение има?

- Каква е тази жена? – не спираше да разпитва Майк, реших, че няма смисъл повече да крия.

- Вещица – казах. – Тя е вещица, отидох при нея и тя направи магия. Какво значение има?

- Значи не са билки, не е жена, и не ти го е дала – уточни той. – Отишъл си при вещица? Ума ли си изгуби?!

- Ходих къде ли не, човече, това беше последният вариант и пристъпих към него.

- Ти нямаше...

- Не ми казвай какво съм имал! – извиках вече. – Всички съдите и раздавате съвети, не съм ти искал разрешение да постъпя както сметна за редно!

- Твоите избори засягат мен – наведе се той и посочи гърдите си, беше стегнат и подразнен.

- Хайде стига – рекох. – Зарежи театъра. Отказа кръвта ми, за това намерих друг начин, но започнах да се изчерпвам откъм идеи!

- Какво има в това нещо? – Майк посегна и опипом намери бурканчето на масата пред себе си, пръстите му преминаха по мънистата и перото от гарван.

- Нищо, което аз не бих изял.

- Алекс!

Смехът ми не му се понрави.

- Очи от разни неща, сърца от други, самото заклинание не включва черна магия.

- То си е черна магия – отбеляза Майк.

- Е, и какво?

- Знаеш, че съм против тия неща.

- Аз също – кимнах. – Но нямаме друг вариант.

     Майкъл скръсти ръце и се отдръпна назад, помълча малко, после се наведе и почти посегна към стъкленицата, когато се отдръпна повторно.

- Не го искам.

- Човече, сериозно ли...

- Не искам магии, не искам окултизъм. Знаеш, че съм вярващ.

Знаех го, още когато го срещнах, Майк имаше кръст в колата си. Онзи, с който обезвредих вещицата бях взел от него, всъщност.

- Нищо друго не може да ти помогне.

- Може и да ми помогне – отвърна тихо той.

- Какво, Той ли? – вече не издържах. – Той ли ще ти върне зрението? Попитай го на първо време защо ти го е отнел!

- Престани – рече Майкъл, но видях как лицето му се изкриви от огорчение.

- Така ли? И защо?

- Може би това е изпитание – каза. – Може би съм си го заслужил.

- Разбира се, справял си се сам от малък, защо пък да не ти изпратят и прогресираща загуба на зрение в пакета с екстрите!

- Алекс, стига! – повиши глас Майкъл. – Достатъчно!

- Виждал съм през годините много като теб да си отиват с вярата си, болни, сакати, предадени. На вселената не й пука дали са живи или мъртви. Какво им е донесла вярата им? На теб какво ти донесе?

Погледите ни се срещнаха, моят беше изпепеляващ, неговият – замъглен, разфокусиран, но ме гледаше.

- Мир – каза ми след малко. – И кураж. Когато родителите ми изчезнаха за пореден път и не се върнаха повече, а след четиринайстият рожден ден баща ми спря да изпраща и картички, майка ми не ми се беше обаждала от години, аз бях сам насред всичко – той вдигна ръце, опитвайки да посочи къщата, огромният двор, както и банковите сметки на негово име и автомобилите в гаража. – Не знаех на къде да поема, вярата ми ми даде сили. И талант, основах бандата, това съм искал през целият си живот.

- А сега го губиш.

- Не искам магия, Алекс, не искам мрака в живота си.

- Ти вече го допусна в живота си – казах му. – В деня, в който ме срещна и ми отвори вратата си, ти избра кой си.

- Защото видях нещо по- различно от кръвопиец.

 - И какво е то? – присмях му се. – Аз съм създание на мрака, убивам хора, пия кръвта им.

- Защитаваш мен и момчетата – отвърна Майк.

- Убих вещицата, която създаде магията. Да, тя пиеше кръв от човешки деца с години, за да се поддържа млада, предполагам съм направил услуга на света.

Майк ме гледаше със смесица между шок и отвращение, отдръпна се още по-назад от бурканчето.

- Ти си убивал за мен – продължих.

- Хора, които убиваха други хора! – натърти. – Които измъчваха и не даваха шанс да се поправиш! Спасявах ти живота както и ти моя, и мисля за това, съмнявам се в преценките си.

- Няма място за съмнения, приятелю – казах и се изправих. – Когато краят ми дойде, за мен има само един път. Няма да е светъл и опрощаващ.

Излязох иззад масата и прекосих участъка между минибара и дивана през затъмнената стая.

- Алекс!

     Когато се обърнах, той стоеше изправен и трепереше, опитваше се да ме види, изражението му беше нещо между страх и ярост.

- Не смей да ме подценяваш! – извика ми и посегна да се хване за облегалката. – Не смей да твърдиш, че онзи ден съм спасил чудовище! Достатъчно съм видял от теб, няма да повярвам!

- Вярвай в каквото поискаш – поклатих глава и напуснах помещението.

     Вечерта звукът от тежки китари и барабани звучеше глухо под изгряващата луна, отново беше пълна. Бях се качил на покрива, седях и гледах пред себе си. Небето беше изумително наситено синьо, луната жълтееше на фона му, дребни птички пееха в клоните на смърчовете, соколът прелетя наблизо. Скрих лице в шепите си и цялата гледка изчезна.

Нима Майк беше прав? Какво ако решението му да ми помогне да се скрия от ловците, сега се наказваше с отслабващото му зрение? Ако и другите хора в живота ми са били наказвани, защото съм се появил?

Кой решаваше и създаваше закономерностите?

- Ще слезеш ли от там?

     Не се изненадах, когато главата на Майк се показа на последния прозорец на третия етаж и той ме затърси с очи.

- Държиш се като хлапе, криещо се в стаята си.

Хванах се за водосточната тръба и се преметнах вътре.

- Какво искаш? – попитах директно, не ми беше до още сърцераздирателни разговори, а и не бях пил кръв от дни, трябваше да изляза.

- Да се договорим – каза Майкъл, подпирайки се на патерицата си. В стаята беше тъмно, достатъчно да ограничи видимостта и на човек с идеално зрение.

- За какво по- точно?

- Ще изпия проклетото нещо. Но искам да ми обещаеш няколко неща.

- Няколко? – вдигнах вежди. – Залагаш на губещ кон.

- Стига си остроумничил, помогни ми да намеря вратата.

     Седяхме в общата стая, сякаш триетажното имение имаше само една единствена стая, тази със сините дивани и минибара. Майк беше седнал в едно от креслата, наведен напред и завърташе бурканчето замислен, аз седях и чаках.

- Признавам, очаквах да направиш някоя глупост, но не и да отидеш при вещица.

- Това ли ти е важният разговор? – заядох го.

- Искам да ми обещаеш, че няма да го повториш  - каза Майк сериозно.

- Няма да ходя повече при вещици – вдигнах ръце. – Не, че има много останали, знам една в Сан Франциско.

- Алекс - предупредително рече той.

Подсмихнах се и наклоних глава на една страна, чакайки другите му условия.

- Става съмнително колко често разговаряме на насаме – подметнах, както и очаквах той се жегна, аз се разсмях.
Той просто винаги щеше да си бъде такъв - праволинеен, честен, опитващ се с цялото си същество да бъде идеален.

- Повече никакви рискове от тоя род, ясен ли съм?

- Да, мамо – изпуфтях и се отпуснах назад.

- Искам и да ми обещаеш, че ако решиш да правиш нещо, каквото и да е, по този въпрос – уточни – ще ми кажеш.

- Това ще бъде трудно – казах направо.

- Имам право да знам – настоя той. – Без повече кръв в питието, съмнителни амулети или субстанции.

- А да взема причастие и да облека расо? – заядох се. – Няма да ти искам разрешение да постъпвам както сметна за правилно. Или ако знам, че действията ми могат да доведат до резултат. Никога не съм го правил, няма да започна от сега.

Майк въздъхна, явно разбра, че беше безсмислено. Вероятно оценяваше и липсата на всякаква тактичност у мен.

- Искам да продължиш с бандата.

     Играех си с един от пръстените си с формата на череп, когато вдигнах очи към него, този път искрено изненадан.

- Искаш какво?

Той винаги се държеше на положение и избягваше излишно да показва чувства и емоции, но сега бе наистина сериозен.

- Ако нищо от това не проработи, ако не прогледна отново... Искам да продължиш работа с бандата по проектите ни, искам да станеш лидер и да довършиш това, което започнахме заедно.

- Не – изправих гръб. – Бандата си е твоя.

- Не мога да свиря без да виждам – възрази той спокойно. У мен обаче се надигаше пожар.

- Не си ослепял окончателно, освен това свиренето не изисква...

- Не мога да бъда пълноценен без очите си – прекъсна ме Майкъл. – Не мога да виждам струните, не мога да обработвам музиката, не мога да изляза на сцената.

- Няма да ти отнема най- важното нещо в живота ти – вече бях оголил зъби и приведен напред, той усещаше заплахата, но беше все така спокоен. Или примирен.

- Това не е най- важното нещо в живота ми – подсмихна се тъжно. – Музиката беше моят начин да се изразя, да вложа демоните си в нещо, различно от насилие и себеунищожение. Ти се справяш много по- добре от мен, тълпата те обожава.

- Я не ми предавай завета си – кипнах. – Никой друг не може да заеме мястото ти, и ти го знаеш!

- Чаз ще свири и моята част, не ви трябва друг човек.

     Събрах ръцете си с длани една към друга и ги вдигнах пред лицето си, поемайки дълбоко въздух. Понякога, както сега, ми идваше да му шибна един. Вземаше еднолични решения и ни поставяше пред свършен факт, мразех го.

- Никой от момчетата няма да се съгласи – казах накрая.

- Не питам тях. Не питам и теб.

Майк се отпусна назад и потърка челото си.

- Не ме питаш – отвърнах – но ми държиш сметка когато аз действам зад гърба ти. Голям лицемер си бил.

- Стига си циврил – преряза ме той. – Донеси ми чаша. И светни тъпата лампа, няма как да разбера дали зрението ми се е върнало ако всичко е тъмно като в пещера.

Станах ругаейки под нос и се върнах с кристална чаша и бутилка уиски. Тръснах ги пред него.

     Ръцете му опипом откриха бурканчето и измъкнаха тапата, която изтрака, падайки на масата. Посегна за чашата и я избута дори по- далеч от себе си, огледа се къде беше отишла. Изпръхтях, измъкнах стъкленицата от ръката му и дръпнах чашата, изсипвайки съдържанието й вътре, залях го с около двеста грама алкохол, вдигна се червеникав прах, получи се кървавочервена течност.

- Дано да няма вкус на боклук, както изглежда.

-  Вкуса му не е толкова лош – рекох.

- От къде знаеш това? – изненада се Майк.

- Нали не вярваш, че ще ти дам нещо преди да се уверя, че е безопасно? – попитах го. – Хайде пий.

 - Пробвал си го? – той остави чашата и вдигна глава към мен.

- Разбира се.

- Можеше да се отровиш – каза Майк, усетих смущение в аурата му.

- И щеше да ми мине.

Той подържа чашата още малко, сетне пак погледна към мен и кимна.

- Благодаря ти.

После я надигна и изпи съдържанието на екс.

- Ох, по дяволите – приведе се, сложил ръка пред устата си. – Отвратително е!

- Знам – рекох и му налях повторно, той веднага се нажабури и преглътна. – Ако ти бях казал, че е гадно, щеше да се бавиш още няколко седмици.

 

     В следващите няколко часа аз и момчетата дежурихме около него, той лежеше на дивана и не говореше много, не казваше дали се чувства по- добре или зле, не казваше да има промяна. Не се славех с особено търпение, но честно, сега бях на ръба.

Причерняваше ми, трябваше да изляза на лов още преди часове, а тъпата отвара така и не даваше признаци да е подействала. Обикалях в кръг и сигурно вече бях протрил дъските.

- Човече успокой се – посегна към мен Тони, дръпнах се рязко.

- Трябва да изляза от тук – казах,  главата започваше да ме стяга.

- Върви като трябва, ние ще...

- Не мога да го оставя просто така.

- Ние сме тук, Алекс – настоя Уил. – Хайде, махай се.

Съзнавах, че прекалявах в тревогите си, беше почти комично. Не беше в мой стил да си задавам въпроси от рода на „обаче” и „ами ако”. Излязох почти тичайки от къщата, иначе имаше опасност да нападна някой от тях.

     Върха на административна сграда, осмо авеню. Покривът беше със стандартната плоча с перваз, вляво от мен боботеше климатик, неоновата светлина на някаква реклама бляскаше в очите ми. Оглеждах се.

Точно под мен една жена се опитваше да хване такси, наведох се още малко за да доловя миризмата й.
Беше около трийсет и пет годишна, работеше в офис, съдейки по тъмносиния костюм, куфарчето и очилата на носа й, косата й бе руса и подстригана късо на черта.

     Оттласнах се напред и полетях надолу. Падането беше краткотрайно, само двайсет етажа. Последните няколко се извъртях и прибягах по фасадата, скочих на тротоара без дори да се замисля, сграбчих я и я завлякох в нишата между двете сгради. И запих.

Тротоарът съвсем не беше пуст, но аз имах опит с това, бях бърз, придърпах я и дори да ни бяха видели сигурно си мислеха, че сме двойка, която се натиска в сянката. А и да беше разбрал някой, щях да изчезна преди да бяха направили каквото и да било да ме спрат.

     Зъбите ми се бяха показали, венците ми смъдяха до степен, в която започваха да болят, гърлото ме пареше. Бях сграбчил жената в гръб, дясната ръка обхванала гърдите и сключена на другото й рамо, с лявата отметнах главата й. Усетих как зъбите ми навлизат в плътта й, как тя се задърпа и извика от болка, кръвта й потече в устата ми, започнах да преглъщам.

 Правех това години наред, но все още имаше някаква тръпка, когато нападах хората. Шанса да бъда отблъснат, предизвикан, някой да ми се опълчи.

     Изпих колкото да не я убия, оставих я на видно място на тротоара и изчезнах от там за някакви си секунди. Тя не ми беше достатъчна, трябваше да намеря някой друг.

 

    Беше вече среднощ, когато се върнах в къщата, лампите навсякъде светеха, още от вратата ме посрещнаха сериозни погледи. Подминах момчетата и стигнах до дивана.

     Майкъл седеше  сгънат и опрял глава на ръцете си, суитшърта му беше отворен на гърдите, тениската намачкана, не носеше очилата си, бавно вдигна очи когато застанах пред него.

- Как си? – попитах.

- Вониш на кръв – схока ме Уил. – Да се беше измил поне...

Изсъсках в негова посока за да го накарам да млъкне. Застанах на колене.

- Човече, говори ми! – казах.

Майк с усилие отлепи пръстите от челото си, постави ръце на коленете си, сякаш тежаха твърде много.

Фокусира пред мен, потърси ме с очи, установи контакт.

- Как е? – попитах нетърпеливо.

Той беше някак развълнуван, и тих.

- Виждам – каза. – Някои неща. Повече от преди, по- малко от нормално.

- Дай си малко време.

- Минаха пет часа...

- Легни и се успокой, ще подейства.

Ръцете му се разтрепериха, можех да прочета страха в погледа му. Ако момчетата не бяха наоколо сигурно щеше да извика или да счупи нещо.

- Вземи – срязах ръката си и я поднесох към него.

- Не искам...

- Хайде, човече, просто го направи.

     Той пое ръката ми и запи, този път дори не се противи, другите гледаха как се бях надвесил над него, захранвайки го със собствената си кръв.

- Спокойно – казах, когато престана. Не му казах да спре, той сам реши кога да го направи. Оставих го да легне, сви се на две с ръце пред гърдите си.

- Да излезем навън – казах на другите и тръгнах с тях към вратата.

- Не искам – каза Майкъл и аз се обърнах. – Не искам да ослепея, не искам цял живот да се грижиш за мен.

Въздъхнах и се върнах обратно, приклекнах до дивана.

- Няма да се грижа за теб цял живот – казах.

- Не искам да остана безполезна купчина кокали, не искам да пълзя в мрака цял живот!

     За първи път тогава видях Майк да плаче. Не вярвах, че някой като него беше способен. Сълзи се заизливаха от изумрудените му очи, насочени някъде пред него, беше се свил като малко дете, уплашен, ужасен от възможността да не може да вижда света повече.

Момчетата стояха притихнали в изненадата и тъгата си, Тони прехапа устна и извърна глава, Чаз и Уил не помръдваха.

- Няма да останеш в мрака – казах и стиснах рамото му, той се сви още повече. – Ще намеря начин да те поправя, обещавам.

Станах и напуснах стаята.

Вървейки нагоре по тъмното стълбище първо влязох в банята и свалих пропитите с кръв дрехи, взех си душ и се облякох, а после излязох от стаята си и се обърнах наляво, тръгвайки към края на коридора и вратата през една от моята.

     Когато бутнах вратата, пред мен се разкри стаята на Майкъл, сега беше тъмна. Тъмносин килим разстелен под същото двойно легло с колони, всички в къщата бяха такива. На нощното шкафче с прави крака лежаха очилата му, забравени, тъничката метална рамка отразяваше влизащата през прозорците светлина от фенерите на двора. Ризата му беше преметната на облегалката на стола, сложен до леглото му. Можех да усетя слаба миризма, всеки човек я излъчваше, всяко живо същество, предполагам убягваше на смъртните, така разбирах кога имаше някой жив наоколо.

Извърнах поглед наляво, над масата с книгите, които обикновено четеше и текстовете на песните, които преработваше, беше закачен голям жълт кръст.

Инстинктивно направих една крачка и спрях, сърцето ми прескочи един удар.

- Мен ли наказваш? – попитах в празната стая. – Това някакъв начин да ме накараш да си платя за грешките ли е?

Без да усетя бях приближил и застанах пред масата, гледайки тежкият кръст.

- Върни му зрението, не е честно той да плаща заради мен.

Тогава не можех да си го обясня по друг начин, всичките ни опити да вдигнем Майк на крака се бяха провалили, а сега и той се бе отказал.

- Никога не съм те молил за нищо – поклатих глава, гърдите ме стегнаха. – Никога не съм искал нищо от Теб. Върни му зрението, ако аз съм причината, нека аз платя за стореното в миналото.

     Излязох, може би от страх да не чуя отговор, не можех да си намеря място, никъде в къщата нямаше такова, където да се скрия и да се заключа далеч от себе си. Исках да бъда сам, и в същото време се страхувах от това.

     В този момент чух името си, някой от момчетата извика отдолу, спуснах се натам.