Градът е тих до памукови сенки,
толкова тих от въздишки на човеци,
приклекнали до някакви дълги въпроси...
Наивно мълчи от хорски сълзи дожалял.
Плач за една шепа добро на килограм.
Къде ли отиват тези човеци - молеци?
Те не знаят, че тук не ще бъде вечност,
толкова жалко се носят по син паваж.
Мълвят за пари и имот, радват се,
а не знаят колко градът е смалчан.
Не иска да бъде той вече дом на сенки,
а само да намери един добричък човек
да се стопли във просешката му мъка
и да пребъде пак във друг свят.

Десислава Алнаудова