Видях, как ангелът хранител си отива,

в ръката си - със двете ми крила.

Нали живота си
на кръст съм подредила?

Нали го молих за отсрочка на греха?

Върху клавишите на жълтите листа,

засвири вятърът Дъждовната соната.

Не стигна песента й до Луната,

а пърхаше с крила във пепелта.

Лежеше славеят с прободени гърди.

Положи музиката нотите си черни,

вместо монети, върху двете му очи.

И с петолиния перата му покри.

Не се завръщай в изхабените ми дни!

Не ме завличай в часовете ми вечерни

към кръстопътя си, разпънат от лъжи.

Ръцете ми по теб още жадуват.

Тъкат годините платна, за да бинтоват

на стигмата незаличимите следи.

Перо от славея под храстите лежи.

За любовта му розите гладуват.

Излишна ли бях, Господи кажи,

върху пътеката
тъй тясна – в самотата?

Духът на славея в съня ми все лети

и вие като вълк срещу Земята…

                       маргарита мартинова