Самотата, това е
комфорта с който си свикнал.
Но, един ден изненадващо
е дошла пролетта!
С едно синьо небе, с птичи песни,
с аромат на цветя..
Плах повей и някакъв усет
за липса..
Че няма кого да погалиш..
До теб да притиснеш..
Дори да докоснеш..,
едно рамо примряло, всеискащо...
И ти писва!
Това е началото. Така не усещаш
как в тълпата
се взираш и търсиш - Жената!
Че си я срещал, даже си мислиш!
Даже можеш, с думи да я опишеш!
Всъщност, всяка пролет това те прихваща.
И в момент когато, вече не знаеш,
какво толкова искаш,
когато очакваш, че и този път – ще ти мине
ТЯ - се явява!
И е толкоз - различна!
И ти си толкоз замаян..
И, вече си влюбен ..
И вече и ти си различен
И ставаш нехаен.
И се чувстваш – толкоз първичен..
Е, какво пък!
Господ нещата си знае.
Доверяваш се
и се хвърляш нататък.
Ах, как има нужда душата,
да се вълнува!
Главата – нощем, пък
да будува!
И започва, една мелодрама!
Дори лека комедия,
с много трепетни
недоразумения…
О, Боже! Колко е сладко началото,
и че се случва
дори, немечтаното!
Е, всичко така е.
Пред белият лист аз си мечтая,
Началото, колко е сладко,
Наистина!
А, по нататък.. ?
По нататък не зная.
По нататък – зависи от двамата.
За да бъде сладка и
ежедневната - истина!