uFeel.me
Вход
Горчива правда
Автор: Aries,  October 18, 2020, 1:58 AM
прочити: 7
Седейки на прозореца на стаята си, Алекс беше подпрял гръб на рамката и запрял крак в другата й част, крилото зееше отворено и той гледаше навън.
Земята бе кална, почти черна заради снощният дъжд, тъмните стволове на смърчовете и тъмнозелените им корони се бяха скупчили под свъсеното небе, на места призрачно бяло. Вампира чернееше на бялата фасада на къщата, стоейки там и гледайки с безразличие, почти с омерзение цялата тази картинка.
Есен, дъждове, златни листа, запотени прозорци, димящи чаши с чай и плетени чорапи. Захаросана идилия за една кална и мръсна реалност, която се повтаряше всяка година. Алекс нямаше особен афинитет към подобни романтични картини, романтиката никога не е била негов приоритет. Така или иначе тя бе само в главите на влюбените жени, които извъртаха нещата за да ги нагодят според някакви приказки, които някой някога им бе казал и втълпил: истории за принцове на бели магарета.
Чернокосият държеше някакъв малък череп, на мишка или птица, беше потъмнял от времето, откъсна го със зъби от гръбначният стълб, който изхрущя, и го изплю през прозореца. Пръстите му механично си играеха с неравно счупената кост, сетне и тя полетя към земята и тупна глухо в загниващата трева.
Понякога Алекс се молеше да умре, в безлични дни като този. Хората, времето, дори музиката им му опротивяваха и той не можеше да понася никой и нищо. Проклятието на това да си безсмъртен бе, че трябваше да преживяваш всичко отново и отново - всеки ден, всеки изгрев и залез, всяка рутина и човешко безумие. Беше един сив, закалян патос.
Някъде долу Майкъл отново работеше по договори и документи, Тони беше излязъл с приятели, Честър и Уил - при семействата си, някъде нещо се случваше, но тук времето беше спряло.
Той можеше да отиде да си хване нещо, след дъжда със сигурност имаше заблудени хора, хукнали да вършат глупавите си човешки дела. Представи си локвата с кръв на калния тротоар, живописно, помисли си, в този толкова сив ден. Но дори това не го мотивира да да помръдне от мястото си, само се обърна напред и леко надигна глава, опирайки я на ръба на прозореца.
Сътворението би трябвало да му се възхити, това бледо съвършено лице, застинало във времето. Хората боготворяха красивите неща, обричаха живота си на тях, подлагаха се на болезнени процедури само за да придобият дори близък вид на онова, което другите смятаха за красиво, за да се харесат.
Толкова абсурдно много стихове бяха изписани за красиви жени от мъже, възхвалявайки формите им, косите им, начина, по който се движеха и говореха. Глупави мъже, живеещи в поредната илюзия, мислеше си Алекс и метна още нещо през прозореца. Ако можеше, щеше да изкърти къщата тухла по тухла и нея да хвърли, седейки на перваза.
Може би трябва да умра, помисли си, за някой и друг век, когато друга реалност ще ме събуди. Проклетите фенове няма да ми държат сметка, миналото няма да ме преследва, живота ми няма да бъде предрешен.
Помисли си за Майк, но дори той сега не бе в състояние да го спре да направи някоя глупост, след като смисъла и желанието бяха потънали някъде, отмити от сивият ден.
Още няколко мига Алекс се взира с нежелание към горите около имението, сетне за част от секундата както беше там, на прозореца вече нямаше никой, а вятъра полъхна в празната стая.

Тони се прибра късно вечерта, Майк беше включил телевизора и силно смръщен, не го поздрави. Новинарската емисия предаваше от един от оживените булеварди, двойно убийство на млади мъж и жена, районът беше отцепен, имаше много зяпачи.
- Не си ли е вкъщи? - попита Тони и си взе бира, въпреки да идваше от пиене.
Майк поклати глава и със същото ледено изражение изключи телевизора.
Беше повече от ясно, това беше неговият почерк, вече нямаше съмнение какво се случваше, поне за тях двамата.
- Защо не... - подхвана Тони, тъмнозелените му очи не смееха да срещнат тези на Майкъл, в които сега догаряха пламъчета на гняв.
- Какво да му кажа? - прекъсна го той остро. - Да спре да убива? Знаеш, че няма да стане.
- Да спре да убива без повод! - другият остави бутилката си на масата. - Всичко си има граници, човече. Щом е решил да живее като човек, време му е да се очовечи, не да избива случайни хора за забавление!
- Ти му го кажи! - лавна Майк. - Защо си мислиш, че аз трябва да му бъда бавачка и вечно да отговарям за мизериите му?
Двамата си помълчаха известно време, преди Тони да каже:
- Защото теб слуша, повече, отколкото мен, Чаз или Уил.
- Ти май не си наясно - с безрадостна, иронична усмивка рече Майк. - Той е вампир на почти четиристотин години. Нито аз, нито който и да било би могъл да му повлияе. Такава му е природата. Да не мислиш, че ми харесва?! - не издържа и викна. - Прибирам го тук всяка вечер, кръвта на онези хора е и по моите ръце!
- Стига си ми крещял - отдръпна се Тони смръщен. - Дали си мисля, че той ще се промени - не. Но да си лягам всяка вечер и да знам, че през няколко врати е човека, който е пречукал невинни хора за кеф - не ми се нрави - поклати глава Тони. - Много от действията му оправдавам, на други направо се възхищавам, но това...
Някъде другаде в Джърси профуча черна сянка и в близост до самотен крив мост просветнаха чифт червени очи.
На другата сутрин пред вратата на кръвопиеца Майк беше застанал призори и се канеше да почука. Все пак му се струваше невъзпитано да нахълта, дори къщата да си беше негова. Не беше спал, всъщност, цяла нощ мислеше и водеше душевна борба, едвам изчака Алекс да се прибере, а сетне да се наспи. Беше към осем и нещо.
Майкъл гледаше босите си ходила на тъмното дърво пред вратата, стискаше ръце в юмруци и си поемаше въздух. Беше там вече пет минути, но не беше почукал. Накрая просто се врътна и си тръгна.
Върна се в стаята си, затвори се, снова, после седна, после пак снова.
Какво щеше да постигне? Да се скара с него, да го обвини, да му каже, че е егоистично чудовище и да не си говорят няколко дни. После Алекс да направи някакъв абсурден, прозрачен тъп жест, и Майк да се почувства виновен и да му прости. Какъв беше смисъла, след като накрая пак щяха да се качат горе да правят музика, да се съберат заедно и да изгубят уикенда в гледане на тъпи филми или надпиване, или друго незряло забавление, а след известно време Алекс пак да убие някого.
Майк приседна на леглото си и притисна с ръка челото си. Какво трябваше да направи?

Понякога идваше на себе си, в къщата му живееше вампир, убиваше, тероризираше, покриваше всичко и Майкъл му съдействаше за всяко едно кръвопролитие. Скачаше на бойна всеки, който се опиташе да му навреди, убиваше онези, които застрашаваха живота му. Той се беше извърнал от себе си, от вярата си, превръщайки се в нещо немислимо, във враг на човечеството. Не беше редно. Трябваше да се предаде, да предаде и него, та той бе просто рок изпълнител и китарист в банда.
Да така, стояха нещата отстрани, такава бе истината. Чистата неподправена гола истина, черно на бяло.
После Майк се събуждаше и се оглеждаше. Не всичко бе черно или бяло, нищо не беше просто. Убиецът, който спеше през една стая от него и снощи бе разкъсал двама невинни души, бдеше над леглото му като кошмарно привидение, заставаше на пътя на всеки, който дори си помислеше да го нарани. Издигна бандата му от нищо и винаги гледаше след него, излекува очите му, счупената му ръка, ребрата, белезите му, винаги заставаше между него и неприятностите и ги отблъскваше като невидим щит, понасяйки куршуми, сребро, ножове, атаки и словесни нападения. Злепоставяше го от време на време, чукаше момичета на сцената и биеше нагли представители на звукозаписните компании. И предпазваше всеки един от тях четиримата, без значение колко пъти те го бяха предавали.
Да, това беше сивото, онзи размит тон, който му пречеше да отсече веднъж завинаги дали бъде „за” или „против” всичко това. Нищо повече от човешки чувства. Те заставаха на пътя на всеко правосъдие, престъпление или постъпка, правеха ни това, което сме.
Вместо пак да стане и да отиде да се разправя с него, Майк си легна и поспа до към десет, трябваше да отиде да преговаря с компанията за албума, но осъзна, че не му се излизаше. Той беше Майкъл от B.L.O.O.D. можеше да избегне отговорност, можеше да си позволи да закъснее или въобще да не отиде на уговорена среща, ако не иска.
Към обяд се събраха долу, Майк седна да изпие кафето си в общата стая, Тони беше свъсен и не проговори, докато Алекс не слезе при тях. Изгледа го хладно няколко пъти, сетне подметна:
- Не говори ли с него?
Майк поклати глава и вдигна крак на седалката.
- Не – отвърна.
- Мислих, че ще говориш с него – подкани той.
- В стаята съм – Алекс седна на крайното място в креслото и си придърпа лаптопа.
- Сериозно ли нищо няма да му кажеш за снощи? – вече кипна Тони и се изправи.
Когато Майк отново поклати глава без да казва нищо, той стана и напусна стаята, удряйки вратата на излизане.
- Няма да ми викаш? – вдигна вежди Алекс, откъсвайки поглед за момент от компютъра.
- Не – повтори кратко той.
Алекс намери това за изключително интригуващо и хлопна капака на лаптопа.
- Това е ново. Какво се е променило?
- Нищо, Алекс – най- сетне го погледна Майк и отпи от кафето си.
- Примирен си.
- Сега ще разследваш защо не ти викам ли? – подразни се той. – Сърдиш се, когато ти се меся, недоволен си, когато не го правя…
- Не, просто не разбирам какво се случва. Убих двама души, Тони е бесен, а обикновено той се скатава. Какво става тук?
Майк сведе очи, беше мрачен, но не потиснат или както вампира бе предположил, примирен. Беше наясно със ситуацията.
- Разбирам какво е да живееш в свят, който не е твой, да се съобразяваш със закони, които не понасяш, само и само да се впишеш, да бъдеш жив и едновременно да не бъдеш.
Той не очакваше такъв отговор и се отдръпна назад, изпъвайки гръб с леко безпокойство.
- Няма да те съдя. И да го направя, нищо няма да променя. Понякога бъркаш, убиваш невинни. Друг път го правиш за да оцелееш.
- Знам тези неща – рязко кимна Алекс.
- Няма да отида в полицията и да кажа: „Съквартиранта ми уби човек”, по ред причини. Нито ще успеят да те хванат, ще завлечеш останалите след себе си, а и хиляди пъти си ми спасявал задника. Освен това…
Другият наистина искаше да чуе какво следваше, леко се смръщи.
- Освен това изборите са и твои. Няма да те променя, няма смисъл да разигравам една и съща сцена всеки път.
- Наистина ли вярваш в това? – искрено попита той.
- Отне ми много години да осъзная, че не си човек. Приех го. Избрах да погазя много човешки закони заради теб. Като ти вдигна скандал веднъж няма да смекча вината си за всички минали пъти, в които съм ти покривал гърба. Време му е да спра да се преструвам, да се правя на неволно въвлечен и да играя жертва.

Алекс мълчеше. Изобщо не беше очаквал да чуе тези неща, не и днес, сутринта се извъртя по неочакван начин.
От една страна, да, беше добре поне веднъж да не го навикват като малко дете, което е влязло с кални обувки в къщата. Той убиваше, това правеше. Беше неморално, но не се случваше за първи път. Не очакваше от тях да свикнат, но му беше втръснало да му го навират в очите.
Нещо в него се размърда, в стомаха му, в съвестта му може би. Майк не биваше да се дава толкова лесно, не биваше да одобрява това, той беше по- добър от него. Ако се пречупеше, значи вампира бе покварил още едно човешко същество, беше го обрекъл.
- Не мога да спра – като извинение поде той. – Когато ме убиха в онзи ден го почувствах. Това, в което се превърнах, когато се събудих, вече не беше човек. Не съдиш лъва, че убива антилопи, или кучето, че мрази котки и им чупи гръбнака. Можеш да го дресираш, да го биеш, но то пак ще убива котки, когато му се яви възможност.
- Знам – кимна Майк.
- Кръвта, която ме поддържа жив и тече във вените ми не е на човек, кара ме да върша някои неща… Цяло чудо е, че успях да се осъзная и да се върна – добави и сведе очи, на което Майк рязко вдигна своите и го стрелна с поглед.
- Не знам какво е в главата ти – започна Майкъл и онова ледено хладнокръвие, с което бе приел двойното убийство от нощес се замени с треперене и вътрешна борба, пулсът му се ускори, ръцете му затрепериха, и това нямаше нищо общо с кофеина, който вече циркулираше в кръвообръщението му. – Ужасявам се – призна той. – Отивам се да разбера и се спирам, защото ме е страх от това, което мога да видя. Не одобрявам убийствата ти, ти това сам го знаеш. Греховете ми вече са твърде много и не знам дали ще ми бъде простено за всичко – той направи жест с ръка, нямаше нужда да изброява изминалите години и всичко, през което бяха преминали. – Приехме те преди седемнайсет години, всички ние те приехме – наблегна. – Може би трябваше да постъпя правилно и да ти дам пътя отдавна, но имам дълг към теб.
- Нищо не ми дължиш – поклати глава вампира, и все пак се почувства отхвърлен.
- Не морален, приятелю – поклати глава той, сетне сви ръка в юмрук и я притисна отляво на гърдите си. – Не одобрявам насилието, което сееш, но преди вокалист на бандата ми, обитател на дома ми и кръволок – нарочно употреби тази древна руска дума Майкъл – ти си ми брат. Може би според нечии закони греша и ще ми излезе солено някой ден, научих се да постъпвам правилно първо за себе си, защото чуждата правда е горчива.

Алекс закима, не смееше да възрази или да се съгласи, без да се усеща се беше отдръпнал. Въпреки усилията му да запази самообладание нещо стисна гърлото му, трябваше му малко време да надделее над него, за да каже:
- Ти нямаш представа колко нулева, абсолютно несъществуваща е възможността човек да каже такова нещо на някой като мен. Избягах от семейството си, баща ми се самоуби за да защити… това – той вдигна ръце, показвайки себе си. – Целият ми живот съм бягал, погребах жената, която обичах без да й кажа какъв съм, защото щеше да се отвърне от мен!
- Няма да се отвърна от теб – спокойно каза Майк. – Ако това е, от което се страхуваш – първо ще посрещна смъртта, преди да ти забия нож в гърба.
Алекс се разтрепери и извърна глава. Не беше така лесно, както го мислеше, да скрие какво наистина изпитваше в този момент, колко силно го разтъсиха думите на човека пред него въпреки, че години наред ги бе затвърждавал с действията си.
В този момент вратата тракна и той се сепна. Тони влезе и изглеждаше смутен, очевидно беше слушал, по изражението му можеше да се каже. И той беше ужасен лъжец.
- Аз… – изломоти той, влезе и затвори, черните му торбести панталони се провлачиха по килима. – Съжалявам – извъртя си езика да каже. – Че те осъдих. Каквото Майк каза – кимна непохватно и пъхна ръце в джобовете си. – Колкото и да си непоносим понякога, няма да се отметнем.
- Оценявам това – опита да възвърне авторитетното си излъчване Алекс.
- Сериозно, пич, идва ми да ти тегля един понякога, но можеш да си сигурен… - той заръкомаха. – Не ме бива в речите, знаеш. Ако ставах за нещо повече от това да блъскам по барабаните, аз щях да пиша текстовете.
- Не се тревожи, ти си отличен тъпанар – рече Алекс и Тони се усмихна, преди да осъзнае заяждането.
- Помниш ли какво казах, че ми идва да ти тегля един?
Майк вече се смееше и с това като че ли спора приключи.
- Няма ли да ходиш при Warner да им занесеш албума? – Тони заобиколи и седна срещу Майк на дивана.
- Не днес – поклати глава той.
- Защо не, готов е, да не те е страх, че ще ни отрежат?
- Изобщо не ми дреме дали ще ни отрежат – той се облегна назад и тръсна рамене безразлично. – Просто не ми се излиза.
- Мързел ли долавям? – подкачи го Тони. – Леност, един от седемте смъртни гряха…
- Имам време до края на другата седмица – каза той. – А и след като сме си скъсали задниците от работа – той вдигна крак и го подпря на холната маса – никой не може да ме съди.
Тони стоеше с отворена уста, Алекс започна да се смее на изражението му и на факта, че Майк преувеличаваше, и все пак щеше да се облече и да отиде да занесе албума, след като си изпие кафето.
- Да знаеш, голям късмет имаме с него – кимна Тони, когато Майк излезе и се чу запалване на двигател, RAM-ът се понесе като малка къща по алеята към портата. – Рядко ще намериш толкова търпелив и отдаден на работата като него. Сервирали сме му какви ли не простотии, всеки от нас – Тони разроши косата си и се протегна. – Джордж, от Awayers – уточни той бандата, с която свиреше страничните си проекти. – Изгониха го от предишната му банда, защото започна да свири с нас. Майк спокойно можеше да ми бие шута.
- Нямаше да ти бие шута.
- Но можеше. Можеше да изрита и Чаз, задето вземаше наркотици. И да постави ултиматум на Уил, той почти не се вяска да свирим напоследък. Такъв си е Майк, има огромно сърце и още по- голямо търпение.
Алекс се усмихна и кимна. Така си беше.
- Трябваше да отидеш с него, да ги сплашиш – мислеше Тони. – Подписването на нов договор е тегав процес.
- Направил съм нещо по- добро – каза Алекс и другият го погледна резервирано.
- Убил си някой?
- Не - ухили се Алекс. – Научих го ги сплашва сам. Не му трябвам за тия работи. Виж, като се наложи да снимаме видео, вече ще отида.
- Ще ни карат да правим видео? – направи физиономия Тони.
- Никога ли не четеш договорите? – издразни се Алекс.
- Защо ми е, така или иначе някой ще ми каже какво трябва да правим.
- Ти си кретен – поклати глава вампира.
- Лесно се прихваща, заразно е – заяде го Тони и стана да си вземе нещо от хладилника.

Copyright © uFeel.me 2020