В такива дни, когато
се мръква рано
и синята пътечка към деня
виновно изтънява.
Гласът ти, свечерен във самотата
на дневната си роля,
прегракнало догаря в пепелника
с поредната забравена цигара.
В такива дни дъждът провира
ръждясал ключ
в измъчената брава
помежду днешния и утрешния ден
и стържещият звук
на тласъци се спира
и се усилва в мен.
В такива дни, когато
очите ти безкрайно се превръщат
в недообрани есенни лози,
обречени и изкълвани от безпощадно птиче...
В такива дни, в които се завръщам,
без никога да съм си тръгвала от тук...