Накацали са щъркелите на самотното дърво
и спомнят си за времената стари,
когато светът не беше пълен със зло,
а хората бяха на всички другари.

Когато човекът в хармония бе
с земята, с живота по нея.
Когато живееха под чисто небе
във дните, преди Прометея.

А после как всичко отнесе го взрив -
Горите, реките, направиха път
на новия цар и беса му див,
да промени по вкуса си света...

И ето, че вече успя той в това -
Навсякъде сиво, пустини се ширят,
дървото отрони нов лист от тъга,
а мъртвите вълци, във ехото вият.

Говорят си щъркелите, че вече е ясно,
излишни са те във тази реалност.
В дома им отдавна за тях няма място,
а господарят-човек същество е без жалост.

Решиха накрая - размахаха вкупом крилата
и полетяха към своята цел най-последна.
Избраха да пробват да достигнат луната -
Поредният вид... от земята изчезна...
*****
А пък човекът дори сълза не отрони
зает да променя, строи и воюва.
Дървото увяхна, остана без клони -
Последното дърво... вече не съществува...

20.03.2015.

Георги Каменов