uFeel.me
Вход
B.L.O.O.D. +
Автор: Aries,  November 21, 2020, 10:34 PM
прочити: 5
Почивката почти не се отрази на вампирите от Ню Джърси, Майк беше прекъснал всяка дейност по записване и тормоз от страна на журналистите до след празниците, но това си бяха малко повече от месец и половина. Ако изключеха онзи концерт преди Коледа.
Тони замина на почивка с някакво момиче, с което тъкмо се беше запознал, Уил си остана вкъщи при жена си, а Честър, Емили и Мая направиха кратко посещение до родината на хъскито, Сибир. Когато се върнаха, само седмица преди концерта, Честър заяви, че повече никога няма да погледне сняг. Лицето му беше изгоряло на слънчеви очила, а носът му си остана червен още няколко дни.
Веднага след пристигането си у дома, Честър се свърза с Арания и отново изчезна някъде с нея почти за два дни, преди да се прибере вкъщи. Емили не знаеше дали да е доволна, на практика къщата беше само нейна, можеше да спретне див купон и да се напие с приятели без никой да я притеснява. Вместо това тя остана у дома нацупена, да, дразнеше се, че баща й драсваше след женската във всеки удобен момент. Държеше се толкова незряло.
Докато другите се бяха пръснали, всеки по собствените си дела, Алекс се възползва максимално от тишината. Отиде на лов.

Улиците на Джърси бяха красиви след залез, изпълнени с толкова много хора, толкова потенциални жертви за един самотен ловец.
Алекс вървеше по тротоара и ранният зимен вятър се приплъзваше по оголените части на бледите му като изгряла луна ръце, промъкваше се през косата му, нашепваше слухове, пускани от скрилите се под козирките на сградите птици. Може би не беше съвсем на мястото си, в тази толкова светла и модернистична обстановка. Около него витаеше нещо древно и всички го виждаха, на него по- би му отивал старинен замък, отколкото някой лъскав апартамент в центъра.
Той се размина с някакъв разносвач на вестници, след това с куриер, паркирал неправилно и пушещ пред автомобила си, няколко момичета се опитаха да привлекат вниманието, едната дори го снима, не бяха фенки, просто окъснели случайни лица от тълпата.
От заведенията се чуваше електронна музика, цветни рояци кръжаха край входовете им, имаше и самотници, бързащи в обратна посока, табелите с реклами проблясваха над главите им, автобуси преминаваха по улицата, коли им свиреха с клаксони да побързат.
Алекс вдъхна аромата на града. Толкова години беше живял и всичко се променяше, технологиите бяха направили този свят хаотичен. Едно нещо си оставаше същото обаче, всички се интересуваха само от себе си. Никой нямаше и да забележи ако той убиеше някого, точно тук.
Две жени на отсрещният тротоар се побутваха, гледайки го, докато той вървеше право напред и видимо не обръщаше внимание на нищо около себе си. Как можеха да го пропуснат, та той беше толкова красив. Чернокосият, непознат за тях, имаше някакво странно тъмно излъчване, вероятно лице на готик списание или рок банда. Приличаше на онези мъжки модели, по които обикновените момичета въздишаха и колекционираха техни снимки, мислейки, че в реалният живот няма шанс да срещнат.
Той беше висок, лицето му бе изсечено и чертите му – категорични, дори от разтояние тези фатални очи подмамваха жертвите му да му се доверят, приличаше на рядък вид чудовище, нагодило се към живота на човеците.
Непознатият вървеше уверено, не като нахаканите тинейджърчета, които се фукаха с новите си придобивки, този по- скоро излъчваше доминантност и безразличие. А на върха на всичко имаше и дълга коса, абсолютно черна, мъжете с дълга коса винаги са били слабост на повечето жени, още от времето на рицарите и принцесите.

Цел набелязана.

Вампира се огледа, преди да пресече булеварда по средата, и въпреки усиленото движение той дори не се затича за да достигне отсрещният тротоар.
Жените бяха млади, на двайсет и седем и трийсет, изненадаха се, че той отиде при тях. Глупавите същества не осъзнаваха, че в живота нямаше такова нещо като съвпадение. „Как би могло той да забележи точно нас…” Е, не бе случайност, понеже детето на нощта си търсеше занимание, а тези просто си плачеха да се „занимае” с тях.
- Някоя от вас знае ли къде е „Осмо Авеню”? – приближи се и попита.
Двете се бяха облегнали на колоната пред едно кафене във френски стил, по- възрастната имаше къса коса и класически дрехи, пола и риза под сакото, но изглеждаше по- несериозната и не спираше да се подхилква. По- младата беше дългокоса и накичена с онези абсурдни дрешки, които правеха всяко хубаво момиче да изглежда като застаряваща самотница – плетено пуловерче в керемидено червен цвят над безвкусна блуза с остра яка, тъпа фиба с цветенце в косата, накъдрена пола и онези безкувни обувки с каишки като на ученичките от началните класове.
- Да не си се изгубил? – продължаваше да се подхилква късокосата.
- Нещо такова.
Алекс нямаше идея къде е това Осмо авеню, и дали изобщо в Джърси имаше такова, двете патици пред него – също. Но веднага клъвнаха.
Пред кафенето имаше и други хора, а в съседство имаше пекарна, после – хипермаркет, беше пренаселено и все пак той беше избрал да попита тях. Момичето с фибичката хвърли бърз поглед към приятелката си.
- Можем да те упътим – каза му.
- Можете ли?
Двете без да се замислят рипнаха от местата си и тръгнаха нагоре с него, търсейки това Осмо авеню.
- Не си от тук? – попита късокосата.
- От тук съм – възрази Алекс. – Просто не се оправям добре с посоките.
- Ние ще сме ти екскурзоводи – видимо доволна каза тя. – Аманда – представи се.
- Аз съм Джени – каза онази с цветенцето.
Джени, разбира се, как иначе.
- Какво има на Осмо авеню? – поинтересува се Аманда.
Както се чудеше каква глупост да измисли, за да ги залъже, той каза:
- Нищо. Търсех място, където да отида. С вас – допълни.
Останалото едва ли беше от значение – чуроликането на жените, намирането на доволно добър хотел, в който той въобще не влезе, не и през вратата. Даде им пари в брой да се регистрират и каза, че отива за алкохол. След това влетя през един от прозорците, нагоре по етажите нямаше камери, и партито започна. Алекс беше изобретателен, освен това с всичкият си опит нямаше да остави следи, не и такива, които да доведат до него.
Първо напи момичетата, не беше трудно, след като те просто си умираха за продължението. Музика, алкохол, две жени наведнъж, само по себе си това беше забаление, и той наистина му се наслаждаваше. Освен това вампира беше егоист, искаше цялото внимание за себе си, и в момента го получаваше.
Изгубили грозните си дрехи и задръжките си, жените станаха интерестни, докато той пиеше от врата на онази с късата коса, както и да беше името й, другата обхождаше тялото му с ръце. За оргия трябваха петима, но и тези тук вършеха работа.
Глупави хора, мислеше си, сигурно това щеше да бъде най- значимият момент в малките им животи, нищо, за което да живеят или да умрат.
По пода вече капеше кръв, докато той довършваше първата и едновременно танцуваше с втората, порочен танц на преплетени тела, алкохол и мимолетност. И двете бяха опиянени, повече от влиянието му, отколкото от количеството алкохол в кръвта им. И двете щяха да свършат по един и същи начин.

Поел и двете жени в ръцете си, Алекс водеше акта, първата остави да се свлече на пода в безсъзнание, пое дългокосата в ръцете си, опря я на таблата на леглото, което така и не използваха, и влезе в нея, ритмично, и все пак не можеше да му пука по- малко от това как тя се чувстваше, дали й харесваше. Тя се интересуваше само от неговото съвършено тяло, той – от кръвта , останалото беше бонус, който кръвопиецът нямаше намерение да изпусне.
Свърши в нея, разкъса щията и изпи кръвта й, сетне изчезна по същият начин – без никой да го види и чуе, без никой да знае, че е бил там.

Някъде другаде, в друга хотелска стая, Арания и Честър също довършваха нещо. Той лежеше, жената стоеше отгоре и все пак ръцете му я водеха. Бледото й тяло бе опасано от каиши и фетиш халки, свързващи кожените ремъци така, че да подчертават и едновременно ограничават достъпа до най- възбуждащите места от тялото й. Тя водеше акта, и все пак позволи на смъртният си партньор да я обърне по гръб и да застане над нея, останалото беше хаос от плът и емоции.
- Мамка му – рече той, докато Арания отново с гръб към него, гледаше през прозореца.
- Точно – каза.
- Мислех си, щеше да е хубаво ако не се виждахме всеки път по тези хотели.
- А къде? – все още загледана навън попита Арания.
- Някъде, където да имаме пълен контрол.
Тя се подсмихна и се обърна, тялото й доби ясни очертания в мрака.
- Тук е безопасно. Няма друго такова място.
- А къща? – Честър се беше изправил и не откъсваше очи от нея. – На наша територия няма кой да ни безпокои.
- Не звучи зле – съгласи се тя, допълзя до него и го целуна кратко.
- Искаш ли да ти купя къща? – въодушевен от факта, че идеята й хареса попита той.
Арания се разсмя.
- Добре, предлагали са ми разни неща, но ти би всички отчаяни мъже в живота ми.
- Не съм отчаян – възрази светлокосият, и сякаш говореше напълно сериозно. – Ако така ще ти харесва повече…
- И така си ми харесва – Арания се наведе и по всичко личеше, че щяха да повторят.

Три дни по- късно бусът беше изкаран от гаража, проверен, оборудван с всичко необходимо, техниката им беше натоварена и бандата отпътува за Форк Ривър, доста далеч от техният кръг на обитаване.
Пътуването беше забавно, слушаха музика, свиреха, пиеха, играеха някакви глупави игри и си изкарваха забавно, всъщност. Рядко можеш да се забавляваш с някого на път, хората се вкисваха, ставаха нетърпеливи и раздразнителни.
Спряха на една от големите бензиностанции, където имаше и приличен ресторант, дори Алекс слезе с тях, и петимата обядваха пържени картофи и някакви бургери, американската бърза храна беше наложила своят вкус сред всички, колкото и да не беше полезна.
Пристигнаха привечер, предвид рано залязващото слънце. Залата беше голяма но коридорите до нея – тесни и завъртяни. Свалянето на техниката се оказа по- трудно от очакваното. Дори Уил и Алекс, всички, всъщност, да помагаха, закъсняха с един час, Майк започна да се изнервя.
- Всичко ще е наред – Тони сновеше напред назад и оглеждаше кабелите. – Всеки път закъсняваме, сега просто ще излезем навреме.
- Имам лошо предчувствие – измърмори той, и отиде за пети път да инспектира сцената.
Майк не беше единственият с предчувствията, Уил беше нервен, спъна се в китарата на Алекс и я събори, а тя пък срути един от усилвателите, грифът й се обели.
- С два леви крака ли си? – Алекс вдигна китарата си, прокарващ пръст по вдлъбнатината и свалената боя, за щастие нямаше да има щети по звука.
- Не съм искал, спънах се…
- Десет минути до началото! – кресна им мъжът от екипа. Отговорника на обекта също се размъкваше наоколо и следеше ситуацията.
- Добре – Майк ги събра в кръг, както винаги правеха преди концерт, поне през последните няколко години, изпъна ръка в юмрук и другите стоварха своите отгоре. – Ние сме…
- B.L.O.O.D.! – ревнаха те в един глас.
- Да действаме!
Един по един момчетата излязоха на сцената и концертът започна. Петнайсет хиляди души, не беше най- многочислената публика, но децата се стараеха максимално. Пееха с тях, скачаха, знаеха всичките им текстове, бяха донесли плакати и флагчета, всичко вървеше по план.
Небето вече беше мастилено, когато по средата на една от песните човек от екипа им прекъсна изпълнението като излезе направо на сцената и дръпна Уил настрана, казвайки нещо в ухото му. Публиката и останалите от членове на бандата изненадано наблюдаваха как той хвърли китарата и хукна с него зад сцената.
- Какво беше това? – вдигна очи Честър към Тони, който поклати глава.
Майк също напусна за да види какво се случва. Алекс, Тони и Честър трябваше да импровизират и да довършат парчето без тях. Малко преди края на песента чернокосият се върна и застана до Алекс, за да може той да го чува.
- Обадили са се от болницата. Саманта ражда.

Той не каза повече, скри се обратно и изминаха десет минути, преди да се върне обратно и да продължи с тях, Уил обаче го нямаше.
- Ще трябва да продължим без китариста си – Алекс получи позволение да обяви новината. – Току що е получил обаждане, че жена му е на път да роди първото им дете.
Публиката викна, шокирана.
- Посвещаваме концерта на него, пейте с нас, за синът на Уил!
Никой не намали дължината на шоуто, но след като концерта приключи, момчетата се прибраха веднага зад сцената, натовариха максимално бързо техниката и се метнаха на турбуса, потеглайки директно към дома.

Зад сцената, когато Уил беше извикан, Майк го последва и го намери да крачи нервен, на ръба на психически срив, стискаше телефона в ръка и бе на път да напука дисплея му.
- Уил, какво има? – Майкъл се спря пред него. – Кажи какво става, кой ти се обади?
- Саманта – Уил продължаваше да циркулира. – Обади ми се от болницата, човече.
- Болницата…
- Тя ражда.
Всичко стана много бързо, но Майк му помогна да събере най- важните за път неща.
- Ще уредя да вземеш една от колите на екипа, ще им платя.
- Ще отида – повтаряше Уил и от притеснение ръцете му трепереха. – Трябва да отида…
- Трябва да отидеш – увери го Майк. – Може да не успееш да хванеш раждането, но трябва да си до нея, до новороденото си дете.
Изражението на Уил беше сърцераздирателно, изобщо не изглеждаше уверен, сигурен, беше на ръба да се разплаче.
- Как ще закриете без мен – рече той. – Концерта…
- Ще закрием без теб, тръгвай!
Майк впрегна един от мъжете да пътува с него, за да не се налага Уил да шофира в това си състояние, останалото те сами щяха да оправят.
- Направо да не повярваш – рече Тони, докато се качваха в буса, вече в намалял състав. Сега без шофьор, трябваше да се редуват те да карат към къщи.
- Времето тече, а – кимна Честър. – Срещна я едва преди две години.
- Сигурен ли си, че не искаш да карам аз? – Алекс застана на главата на Майк, който не боравеше особено умело с управлението на чудовищният автобус.
- Ще караш като се уморя – насмете го Майк. – Мога да издържа няколко часа. Добре съм – набързо го погледна той и върна очи към пътя. – Наистина. Да даде Бог детето да се роди без усложнения.
Майк веднага се почувства зле, че искаше от Бог разни неща след всичките мизерии, които беше натворил. Не искаше нищо за себе си, обаче, детето на Уил трябваше да бъде добре.


Notes: Рисунката е на повече от 10 години, когато си нямах особена представа от перспектива, анатомия и като цяло рисувах на изуст. Първата визуална поява на Алекс.

Copyright © uFeel.me 2020