Сгромолясаното слънце в сърцето ми,
с уморени сълзи плаче на глас,
но наточения жаден ръб на брадвата,
ми напомня,че все още съм жива.
Жесток и суетен,хаосът ни пренарежда,
лъжедобрите ликуват в първите редици,
обезчестена, четирилистната детелина,
ухажва с примирението си несбъдването,
молитвата Божия,тъжно мълчи в ъгъла.
На ситите сърцата са от камък,
не е актуален вече катранът на ада,
в капаните земни гладните се гърчат,
апокалипсис извайва злокобни знаци,
истината бяла вгражда в черно разпятие,
коленичила на дъното,надеждата се вглежда,
сред черните лястовици да види бялата.
Но дали ще успее и кой път извежда,
от пъкъла земен към вратите на рая,
дали душата ми, рана до рана цялата,
ще възкръсне за ново светло себевричане,
дали ще преодолея горчивия тъмен мрак
на облачното безвремие,частица слънчево
небе съхранила в очите си разплакани,
на границата на безсилието и мечтата
за щастливо сбъднатата Пепеляшка...