uFeel.me
Вход
Слънцето трепти и играе - 3
Автор: Brinne,  2021 M05 3 11:50 AM
прочити: 11
Част3. Еновденски неволи. Вечерта преди Еньовден.

Деница гледаше чисто новия сукман и бялата риза, с красиви, везани ръкави, които леля Недялка ѝ беше дала, за да се преоблече. Отстрани имаше и чифт червени чорапи, а на пода меки, кафяви цървули. Още в главата ѝ кънтяха думите на по-старата жена, че тия дрехи са били някога на майката на Вълко. Носила ги само няколко пъти на празник и после се споминала. Тежко ѝ беше да ги гледа, камо ли да ги облече. Чисти и опънати бяха дрехите, нямаше причина да мисли нещо лошо за тях. Ала някакво странно чувство я обземаше, разтърсваше я и сякаш за миг караше онова огънче в гърдите ѝ да трепка предупредително.
Обърна се, загърби дивана в ниската стаичка и отиде към прозорчето в другия ѝ край. Душеше я тъга, мира не ѝ даваше усещането, че нещо съдбовно я чака, нещо дето ще я натисне под водата на времето и няма да ѝ даде да изплува. Цял живот познаваше бедността, но все ѝ беше леко на сърцето, дордето дойде тука, в чорбаджийската къща. Но човек все нещо трябва да яде, все някак да се облече, пък и да се стопли, когато дойде зимата. А откакто Вълко стана невъздържан и започна да я задява, без да се притеснява от хората наоколо, разбра, че е време да се махне, за да се запази. Знаеше, че той е способен да я погуби, ако не получи, онова, което иска. Човек като него не се спираше от съвест или от разум. Водеха го желанията му.
Върна се при дрехите и започна примирено да се облича. Чакаше я дълга вечер. Леля Недялка ѝ беше обещала, че през цялото време ще се навърта наоколо, ще ѝ помага, а и ще я варди от тия мъжища, които щеше да идват на гости. И пак Деница бе сигурна, че навие ли си нещо Вълко на пръста, никой не може да го спре, даже и стария му баща, който беше господар на този дом.
Натъкми се бързо, заплете стегнато плитката си и завърза забрадката над нея. Сукманът ѝ беше леко широк, но тъканата престилка го прибираше и подчертаваше тънкото ѝ кръстче и напъпилите момински гърди. Надиплените ръкави на ризата падаха тежко около китките ѝ, а ръбовете им бяха избродирани със сложни фигури. Деница въздъхна тежко и излезе на двора.
Свечеряваше се. Светлината на лятното слънце трудно пускаше деня да си тръгне, ала на запад вече червенееше от заревото на залеза. Деница се шмугна в кухнята, за да потърси леля Недялка. Все пак трябваше да си свърши работата, не можеше да я остави точно сега. От двора се чу глъчка и плътни, мъжки гласове. Силен смях последва затварянето на портата. Над всички се извиси гласът на Вълко:
–И пак ще ви река… - замлъкна той за кратко – Другари сте ми, близки сте ми, ала да не сте посмели да занасяте Деница край софрата! Нищо няма да ѝ правите, няма да я закачате и мръсни думи не ща да ви слушам да изричате, дорде тя е край масата… Младо момиче е, не са нейните уши пиянските ви моабети!
Мъжете отвърнаха нещо вкупом, па се засмяха по-силно.
–Никой няма ръба на сукмана ѝ да пипа, чухте ли ме? – гласът му бе станал остър и заплашителен – Тя моя ще е, рано или късно!
Деница подаде глава от кухнята и видя как Вълко е стиснал един от аверите си за ризата и нещо му говори, надвесен над него. Думите не се чуваха, ала лицето му бе грозно изкривено. Другият мъж беше побелял и сякаш едва се държеше на краката си. После Вълко се опомни и го пусна, разтърка ръцете си, сякаш да ги почисти от невидима мръсотия и подкани всички да влизат.
Мъжете насядаха на хладина под асмата. По масата вече бяха наслагани пръстени кани с вино и голяма, стъклена гарафа с ракия - рядкост за тия места, показваща богатството на стопаните. Напрежението между аверите се беше уталожило и те заговориха помежду си весело. Наляха си от пиенето и чукнаха чашите си.
–Деницо! – извика силно Вълко – Носи яденето, ма! От глад ли си рекла да ни умориш?
Момичето нави ръкавите на ризата си и грабна тепсията с баница. Стисна я пред гърдите си, сякаш тя щеше да я скрие от погледите на мъжете около масата. А те всичките я измерваха от нозете, та до главата и тя усещаше светналите им очи като факли, които я горяха и караха кожата ѝ да червенее. Сложи забързано тепсията насред масата и се обърна да донесе другата храна. Приготвили бяха няколко печени кокошки, младото прасенце още се допичаше в голямата фурна на дърва, а дъхавите самуни хляб още пареха. Мъжете захванаха да се нахранят, а Деница се дръпна под навеса до кухнята, хем да не я виждат, хем да ги чуе, ако викат. Гласовете им достигаха до нея, удряха се във високите довари и прелитаха през двора. Мракът се спусна бавно. Топлата юнска вечер отпусна сетивата и момичето усети, че е по-леко на сърцето ѝ. Даже успя да хапне няколко залъка, че от сутринта не беше яла от притеснение.
–Деницо! – извика отново Вълко и направо я стресна, както се бе подпряла на стената и бе попритворила очи – Наточи още вино, донеси една стомна с вода и… по-бърже!
Тя се спусна към мазето и грабна една от приготвените от по-рано стомни. Тъкмо се обръщаше да се качи по малките, изсечени в пръстения под стъпала и черна сянка се надвеси над нея.
–Много се бавиш! – гласът на Вълко бе леко дрезгав и приглушен.
Деница пусна стомната на пода до краката си и вдигна лявата ръка, в която държеше свещ, за да ѝ свети в тъмното помещение.
–Идвам веднага… - едва изрече тя, взирайки се в черните му очи.
Те бяха леко мътни и някак натежели от нещо плашещо.
–Стой да те погледам!
Деница потръпна и изправи брадичка.
–Какво има да гледаш, Вълко? – каза задъхано тя – Отмести се да мина, че да донеса виното!
–Много си серт, ма! – каза той някак сподавено – Ни се пипаш, ни се накусяш! – очите му продължаваха да светят в полумрака.
–Тъй е, Вълко – каза Деница твърдо – Лоша съм и опака аз! Намери си някоя хубава мома, че вземи я. Не се занимавай с мене повече – гласът ѝ измени и последните думи приличаха повече на шепот.
Лицето ѝ се приведе и страх стисна сърцето ѝ.
–Не се плаши, де – гласът му дойде някъде отдалече.
Мъжът се бе отместил от вратата на мазето и Деница мина покрай него. В следващия миг пръстите му се сключиха здраво около лакътя ѝ и лицето му се доближи до нейното.
–Ти не щеш да разбереш, че щом аз искам нещо – получавам го!
Тя се вгледа в лицето му.
–Няма да стане, Вълко – просъска Деница.
Пламъчето в гърдите ѝ се извиси и заискри с невидимия си огън. Стопли я и сякаш я отдали от негои от властта му. Топлите ѝ, лешникови очи светнаха, като огрени отвътре.
–Махни си ръката от мене! Чуваш ли?!
Той се дръпна като опарен и отстъпи крачка назад.
–Какво ми стори, ма?
Тя даже не му отвърна и хукна през двора към масата с гостите. Стъпките му я последваха някак колебливо и издалеко.

Следва.

    © 2004 - 2021 uFeel.me