uFeel.me
Вход
Слънцето трепти и играе - 4
Автор: Brinne,  2021 M05 4 11:17 AM
прочити: 15
Част4. Еновденски неволи. Нощта срещу Еньовден. Белият огън.

Остави Деница виното на масата, донесе после и вода на гостите, без да се помайва и се прикри пак под навеса до кухнята. Мъжете сякаш се умълчаха за малко, а гласът на Вълко никак не се чуваше. Мушна се момичето в стаята до кухнята и посъбра в една бохча своите вехти дрехи, с които бе дошла сутринта в чорбаджийската къща и го остави навън, за да са ѝ под ръка, когато дойдеше време да си тръгва. Беше решила, че колкото и късно да стане, ще се прибере при баба Неда, за да отидат двете по изгрев да берат билки. Не чувстваше умора, а и страхът и притеснението някак се бяха отекли от сърцето ѝ, а на тяхното място се появи усещане за свобода. Започваше нов живот. Различен и интересен.
Дочу в тъмното нечии стъпки и се изправи. Очите на Вълко светеха в мрака, като на истински вълк, а до лицето му просветваше крайчето на цигарата му. Той се прокашля леко, метна цигарата на земята и я натисна с върха на цървула си.
–Ела да ни изпееш една песен и те пущам! – каза той тихо, а погледът му сякаш отбягваше нейния.
–Не ща да пея – тросна се Деница – Не ми е до песни сега!
–Ще пееш! – изръмжа Вълко – Една, едничка песен, Деницо! И се отплащаш за вечерта… няма да де задържам тука. Ще си ходиш!
Момичето стисна устни и въздъхна.
–Песента от сърцето иде, Вълко – зашепна тя – Туй да знаеш от мене!
–От сърцето, от гърлото – все е тая, Деницо! Идвай, че аверите се умълчаха и помръкнаха. Пък и мен дрямка ме налегна…
Обърна се той и тръгна към масата под асмата, а Деница го последва примирено. Пак я обхвана някаква тежест, изпи силите ѝ и стисна младата ѝ душа. Спря на няколко крачки от масата, притулена в сенките, които пускаха лозовите филизи и лицето ѝ се нашари от странни, неземни шарки. Луната блещукаше, ясна и огромна, като златист самун хляб. Изпъна се Деница, пое си въздух и мекият ѝ, звънлив гласец проряза тишината.
„Тучна пролет, росна детелина,
китка кичи румена Ирина…
Китка кичи, кичи и припява
буйна коса вятър ѝ развява…”
Тъжната и покъртителна мелодия се разля над двора, извиси се и се уви около дуварите, а те сякаш я върнаха обратно, усилена и натежала. Мъжете останаха така, вперили очи в момичето, омагьосани от гласа му. Думите се редяха и разказваха тъжната история на една погубена от войната млада, мъжка душа и зова на любимата.
„Ей го гробът, с бурени обрасъл,
а над него горд орел е кацнал.
Той го пази дъжд да не го вали,
че орелът все герои пази…”
Мъжете съвсем оклюмаха и лицата им помръкнаха. Последният звук на песента се стопи в нощта. Никой не помръдваше. Плътна тишина се разстели над двора. Ясно се чу въздишката от моминските гърди. Вълко вдигна рязко глава сякаш се бе събудил изведнъж от сън и се взря в нея с потъмнели очи.
–От къде тая песен ти дойде наум да ни изпееш? – гласът му бе дрезгав и слаб.
–Това ми рече сърцето… - отвърна Деница.
–Тъй е… тъй да бъде. Дума ти дадох, държа на нея! Прибери само кобилицата до герана да не се пребие някой по тъмно и си ходи. Свободна си…
Въздъхна отново момичето, обърна се и забързано отиде към герана. Грабна кобилицата и тръгна към обора, където държаха разни корита и друга домакинска посуда. Пътьом прибра бохчата с дрехите си и се мушна през паянтовата врата на помещението. Вътре бе тъмно като в рог и тя съжали, че не е взела нещо да ѝ свети. Спря се, но не ѝ се връщаше отново в двора. Изчака минута, за да свикнат очите ѝ с мрака и направи една колеблива стъпка, за да подири къде да сложи кобилицата.
–И в тъмното ли виждаш, Деницо? – гласът на Вълко я стресна и кобилицата издрънча на земята до краката ѝ.
Обърна се бързо към него и стисна бохчата пред гърдите си, сякаш щеше да я запази.
–Какво правиш тука? – гласът ѝ изневери.
–Тебе диря, що друго?! – очите му светеха.
Направи стъпка навътре и се доближи до нея.
–Само наопаки правиш ти! Дребна си, като едно цвете ти е силата, а как все успяваш зулум да сториш не знам… - говореше той, някак повече на себе си, отколкото на нея.
–Остави ме! Дума ми даде!
–Дума ли ти дадох? На тебе? Една малка вещица си ти! Туй се говори из селото. Че със самодивите си дружала, по самодивски сборища си ходила и от дяволи кръв си пила! С оназ баба ти Неда магии сте правили… И на мен ли магия направи, че сън не ме хваща зарад теб?
–Не съм самодива аз, Вълко – отвърна Деница – Момиче съм… Просто момиче, остави ме!
–Моя ще си! Силата ти ще сломя, ще лазиш в краката ми и ще ми се молиш да те взема пак… Чуваш ли?
Той се пресегна и дръпна бохчата от ръцете ѝ. Стисна раменете ѝ здраво и се наведе над нея.
–Да не смееш да викаш, че дойдат ли аверите тука, пред тях ще те обезчестя! Пред тях моя ще станеш, че срамотийте ти да гледат! Няма къде да бягаш сега!
Разтресе се Деница като лист. Потъваше, потъваше, потъваше… Таванът, скрил се в мрак се завъртя пред очите ѝ и сякаш изчезна. Някак издалеко усети дъха на Вълко до лицето си, пропит с миризма на вино и тютюн. Лъхна я остро тъкмо в ноздрите и ѝ се пригади. Чудеше се какво да стори, че да се спаси. Усети как влажната уста на мъжа се плъзна по слепоочието ѝ, а после надолу по шията и ключицата ѝ. Изръмжа той и я стисна към тялото си. Огън полази в нея, гореше я отвътре, ала не оня огън на желанието, а друг един – бял и буен, като пречистваща клада. Клокочеше, роден из дълбините ѝ, изпълваше я, помиташе я. Не усещаше вече мръсната уста на Вълко да докосва кожата ѝ. Надигна очи и се взря в него. А той изглеждаше сякаш е видял таласъм или мъртвец. Кожата му бе посивяла, лицето му бе странно изкривено, а очите му щяха да изфръкнат.
–Кккакво става? – изграчи той – Очите ти… вещицо! Очите ти греят, като звезди са, Деницо! И париш, гориш ме!
Той се опита да се дръпне от нея, ала залитна. Ръцете му още стискаха нейните и изведнъж той я пусна и ги вдигна невярващ към лицето си. Пое си въздух рязко и изохка.
–Няма да ме уплашиш, малка вещице! Ще ти изпия кръвчицата и ще съм безсмъртен!
–Какви ги говориш, Вълко? – Деница отстъпи назад в мрака.
Чуваше гласа си, но той ѝ беше някак странен, непознат, все едно през тръба се чуваше и някъде отвисоко.
–Тъй думат хората! Кръв от самодива дава безсмъртие или те убива на място!
–Лудост е туй, Вълко! Пусни ме!
Мъжът тръгна пак към нея. Посегна към тялото ѝ, но тя се изви и избегна ръцете му. Скочи в мрака настрани, закачи някакво корито и то издрънча оглушително. Наведе се, грабна бохчата с дрехите си и хукна към вратата. Мислеше си, че се е избавила, когато изведнъж Вълко сграбчи плитката ѝ и я дръпна рязко. Болката я заслепи и сълзи потекоха от очите ѝ. Извърна се Деница, захапала устни, за да не извика и срещна очите на Вълко пред лицето си. Белят огън лумна в нея, зашумя и сякаш ѝ напомняше за нещо, за нещо, което винаги е знаела, но беше забравила. Сети ся тя за онова странно чувство, което я обземаше, когато баба Неда баеше на болните и над лековитите отварите, които приготвяше. Огънят в нея тръпнеше с тоя лек, напевен ритъм и искаше да излезе на свобода. Зашепна тя леко, а после по-силно, почти без мелодия, като удар на пръст по струна на тамбура:
„Пали, пали огънче
мене не гори, мене пази ме
лошото изтрий, да се загуби
да се загуби, за изчезне…
Да ме пусне – волна птичка,
невидима като тревичка…“
Вълко бе застинал. Очите му бяха широко разтворени и не мигаха. Деница имаше чувството, че даже минутите са спрели. Видя как Вълко бавно вдига ръка да я стисне за гушата, но тя се отдръпна и замахна със своята към лицето му. Пръстите ѝ оставиха четири червени следи на бузата му и той се приви от болка, стисна лицето си и зави, сякаш умираше.
Хукна Деница навън. Шмугна се в дъното на двора и излезе от задната вратня. Воят на Вълко бе изтънял и звучеше някак жално и омаломощено. Тъкмо тръгна в нощта, когато го чу да вика с целия си глас и изведнъж безброй стъпки задумкаха из двора.
–Няма да ми избягаш, Деницоооо!
Ехото подхвана името ѝ и го повтори многократно. Нощта я скри в милостивата си прегръдка.

Следва.

    © 2004 - 2021 uFeel.me