Изкърца някакъв силует, долу до уличната лампа.
И е тихо до полуда...
Там е той, моя си свят дето обичам.
Моя миг от приказка и се втурвам бързо към теб.
Прегърни ме, защото боли и е лудост да бъда самотен шепот.
Сега съм дете зажадняло да сбъдне това дето го носи.
Всеки човек носи несбъднати ноти по него и аз имам една и си я нося....
Нека да седна до тебе, да ти разкажа за мен.
Ти да ми хванеш нежно ръката и да целуваш сълзите от мъка.
Колко е тежко да бъдеш далечно разпилян човек.
Да имаш любов колко вселена и никой да не намери във тебе свой дом.
Силуети имам много, ала един силует до улична лампа все чака.
Зная този човек е за двама роден...
Обичам да гледам как ме докосва с поглед, макар далече, макар и на сън.
Някога и аз ще бъде нечий силует
И някой ще ме обича повече от всеки обикновен ден.
Аз искам да бъда този уличен стар силует, да обичам и чакам до края теб....
Десислава Арнаудова