От камъните, хвърлени по мен,
изграждах не стени, а катедрала.
Събирах с дух, от горест несломен,
парчета от сърце, надежда, памет...

В темелите зазидах мисълта
за чистата невинност на онези,
които, за утеха в пустошта,
прицелват се, от клетки и кафези.

Вградих в стените песен на щурче,
а купол златен взех си от звездите.
Грамадата – кой сляп ще отрече –
превръщах смело в Господна обител.

Издигнах я на морен кръстопът,
в сърцето на началото и края,
та всеки странник, тръгнал за отвъд,
да може своя камък да познае.

Да види сам най-светлата страна
на чуждите и собствените грешки
и тихо да отмине, без вина,
по пътя си, божествено човешки.