Те се спускат по стръмния склон на червените залези,
силуети на призраци тихи над сънния град
и с последни зари се превръщат в отблясъци алени,
да докоснат очите и човеците с мир да приспят.

Имат форми и смисъл различни – ту приличат на приказки
и вълшебни пътеки, и омайващо топли ръце,
ту са нощни тревоги, от зъл гений навярно измислени,
да отровят покоя на сковано от ужас сърце.

И какво ли шептят, на какъв ли език разговарят с нас
гузна съвест и спомени, живи копнежи, мечти,
на пророчества страшни ли имат съдбовната власт,
от далечна планета или собствена мисъл дошли!?

А дали са ключе към покрити от норми обществени
непризнати желания, скрита любов, страхове
и под нощния плащ, уж излишни, съвсем несъществени,
тържествуващо крачат наши двойници с куп грехове!?

Те отиват си с първите стъпчици светли на утрото,
само миг имат право на собствен живот или глас,
но оставят следа, да смущава и топли минутите,
отредени на тайните странници, скрити у нас.