И някак приласка ме есента,
килимът по моравите разстели,
по капките дъждовни прати тя
наместо думи, да са ми попели.
По натежалите дървета с плод
надежда за успех тя ми разплиска,
че има шанс над трудния живот
любов и бъдеще да си поискам.
Един уют навява, мекота,
дори във хладината на септември,
пътува към октомври, но така,
че ми рисува приказни предели.
Гората, достолепница, мълчи
и Витоша ми маха в синевата,
по нея още лятото личи,
но скоро ще се скрие зад гората.
А полудели в жаждата за дом
събират мравките храна за утре.
Какъв сезон е есента, какъв сезон!
Прекрасна, пъстролика, но и мъдра!
По- мъдра е от зимата дори,
в контурите й ляга светъл смисъл:
лудей, щурей, накрая намери
дълбокото в живота многолистов.
И стъпките й вчера осъзнах,
във тях намерих своята пътека,
тя ми показа, но и аз разбрах
как се живее просто и полека.

18 септември 2021г., София
Росица КОПУКОВА