Дойдох на този свят, така желана, може би.
Родих се, облечена в голота и сълзи,
И плаках, плаках безутешно, че отново съм тук.
Животът лекичко ми се усмихна, за първи път
видях маскираното му лице- дали е вещица или пък фея, кой ли то го казва в онези дни...
Сменят се сезони, детски смях и плач,
обелени колене, ледени сокчета, изчоплени семки, неизпратени писма...
Въртиш шайбата на телефона,
обикаляте из пустия, пропит от сух студ и мъгла квартал..
И дългите разговори, до заветния час- 9 вечерта...
Изпитата бира на плажа,
и онзи бушуващ вятър, разтърсил непокорната ти,подивяла от младост и страст коса.
Чакането на последния за деня автобус
и парещите, усмихнати спомени за изпитите кафета след последния училищен звънец...
Така си минаха годините, с приятелите близки под ръка.
Днес сменяш тенджерите на котлона,
режеш,вече без сълзи, поредната глава лук,
бършеш две нослета с кърпа, тъпчеш с лъжица някакви отвари в мъничките им уста... Викаш, смееш се и плачеш,
въртиш се в делничния кръговрат.
А спомените от младостта пазиш дълбоко, скрити в нечии стар, надупчен джоб..
Животът ту ти се усмихва лукаво, ту се блещи като звяр.
Домът кънти от детски смях и плач,
ала самотата нагло се е настанила в добре зашития джоб на новото палто.
И знаеш, че както тъй се раждаш сам,
може би от някого желан,
така и сам умираш, от някой си избран.
И молиш се, когато дойде края, очите да са пресушени, сърцето да е пълно с любов,
а усмивката да не слиза от лицето,
знаейки, че душата се завръща,
там, където винаги е желана и викана с нежен зов...