uFeel.me
Още от първият миг - 2 част
Автор: lalkamalka,  28 ноември 2021 г. в 08:54 ч.
прочити: 16
След този фитнес съм като забравена на слънце стафида, пресъхнала. Няма пот, няма и влага. Деян пресуши и последната ми капка гняв и омразата ми отстъпи място на желанието да го опозная отблизо. Да подтисна необузданите си фантазии и да започна да разсъждавам с главата си. Това не го прави по-малко красив или по-малко привлекателен. Като зъл магьосник се настани в сърцето ми, без да мога да се съпротивлявам, но започвам да разсъждавам. След думите, които ми каза разбрах, че и той е привлечен. Защо не зная и не искам да знам. Искам него. Представям си, как бавно свалям бялата парадна униформа и летя над облаците. Отварям вратата на апартамента и виждам сестра ми, Стела и гаджето й, как си разменят страстни целувки на дивана. Въздухът мляска от наситени звуци. Усмихвам се с разбиране. Мъжът е хубав и Симона яко е хлътнала по него. Прокашлям се и двамата скачат смутено. Сестра ми литва към мен и ме прегръща.
- Кога влезе, не сме те чули! - оправдава се.
- То нямаше и как! При тази взаимна ангажираност! - подсмихвам се.
- Чакахме те! Нали искаше да те запозная с Момчил? - отвръща и прегръща мъжа. - Да не ти припомням, ти с какво ангажираш фанатазията си! - и поглежда към него. - Сестра ми се е вкарала в някакъв филм, за неустоим мъж и извънпланетарната му целувка. - и се разсмива.
- Какво толкова! - сочи с ръка към двете ни Момчил. - Вие, жените, обичате да фантазирате! Като се замисля и един мой приятел ми говореше подобни безмислици, преди няколко дена! Да няма някаква епидемия в тоя град? - и се хили невъздържано, подава ми ръка. - Аз съм Момчил и ми е приятно да се запознаем!
- И на мен ми е приятно, и не обръщай внимание на сестра ми! - говоря сърдито. - Ще повярва, когато го види! И то много скоро! И ти ще повярваш!
- Сърдиш ли ми се, Лора! - прегръща ме отново сестра ми. - Не исках да те засегна! Просто исках да се измъкна от неловката ситуация.
- Когато любовта говори и глухите чуват! За каква неловка ситуация ми говориш? - отговарям философски.
- Ти с какво се занимаваш освен, че рисуваш хубаво и помагаш на Симона в магазина? - проявява интерес Момчил.
- Завърших ветеринарна медицина и сега си търся работа по специалността. Обожавам животните! С тях се общува по-лесно, отколкото с хората. Искрени са, верни и благодарни! - редя патетично.
- Имаш късмет! Мой приятел търси специалист като теб. Налага му се да отсъства известно време и някой трябва да се грижи за конете в ранчото му. Можеш да ходиш всеки ден, да оставаш да преспиш, ако е нужно, само конете да са добре обгрижени. Какво ще кажеш? - поглежда ме с усмивка.
Какво да кажа. Не питам за подробности. Най-сетне ще работя по специалността. Ще се грижа за най-красивите и интелигентни животни. Не питам и за кого ще работя. Какво значение има? Това е възможност да започна да се развивам в професията. Летя от щастие и се хвърлям на врата на Момчил.
- Благодаря, благодаря, благодаря! - и го целувам по бузите.
- Казах ли ти, че е откачалка! - сочи в мен Симона и се смее.
- Ще ти дам адреса! Отиди когато можеш и се разбери със старата дама в ранчото! Кажи й, че аз те пращам, по молба на сина й. Конете са голямата му страст, имай го впредвид! - поучава ме Момчил.
- Още утре ще отида! Нямам търпение! - и не питам повече.
Чакам да съмне и се обаждам на Жоро. Моля го да ме закара до ранчото, за подкрепа и кураж. Надявам се да ме наемат. Искам тази работа, а не знам при кого отивам. Тикам листа с адреса в ръката на Жоро. Поглежда ме и пита:
- Сигурна ли си? Да няма някаква грешка? - и ме поглежда въпросително.
Разпитва ме, а аз обяснявам какво ми е предложил Момчил. Развълнувана съм и говоря бързо, а той продължава да се хили. Какво му става?
- И Момчил не каза кой е собственика и ти не знаеш при кого отиваш? - продължава да се подсмихва.
- Не и спри да се хилиш като идиот! - изнервя ме. - И какво значение има? Каза, че чорбаджията го няма и трябва да говоря с майка му! Кой знае какъв дръвник е! - подсмихвам се и аз. - Обожавам конете! Дано ме наемат!
- И той ги обожава! - отговаря Жоро и аз го поглеждам въпросително. - Предполагам и не ме гледай така! Пристигнахме!
Слизаме от колата и се оглеждаме. Ранчото е голямо и добре поддържано. Къщата е със старинна архитектура, а двора е като цветна градина. Бих искала и аз да имам такава къща. Встрани има малко изкуствено езеро и кокетна беседка. Красиво място, сред красива природа, тишина и спокойствие. Пред къщата подскача момиченце. Забелязва ни и тича към нас.
- Вие кои сте? - пита и ни оглежда.
- Аз съм Лора, а това е Жоро! А ти коя си? - питам и аз.
- Киара, а вие сигурно търсите баба? - и подвиква към къщата. - Бабо, излез, търсят те!
На прага застава симпатична възрастна жена. Облечена е елегантно, с прибрана на кок коса. Усмихва се дружелюбно и поздравява.
- Добре дошли, заповядайте! - повежда ни към беседката. - Какво ви води насам?
Гледам притеснено Жоро, а той ме бута в ребрата.
- Идвам във връзка с работата, която предлагате! Ветеринарен лекар съм! - говоря смутено. - Приятелят ми, Жоро, ме придружава.
- Кой ви насочи? - пита учудено. - Синът ми не ме предупреди!
- Един негов приятел, Момчил! - отговарям още по-притеснено.
- А, Момчил! Те са приятели още от Колежа и много си помагат! Радвам се, че се е намесил точно нареме! - потрива доволно ръце жената. - Заради тия коне, човек ще убие сина ми! - и се разсмива. - Кога започвате? - изненадва ме.
- Сега! - изстрелвам отговора светкавично.
- Добре! Да пием по кафе и после ще ви разведа из ранчото.
Поемам въздух и поглеждам щастливо Жоро. Жената влиза в къщата, а малката госпожица сяда близо до мен и ми се усмихва мило.
- На колко си години? - пита по детски.
- На двадесетипет, а ти? - и хващам ръката й.
- Тате е на тридесетидве, значи става! - шушне си сама. - Аз съм на шест и нямам майка! - шокира ме с откровение.
- Но защо? - питам и поглеждам Жоро, а той вдига рамене.
- Мама си е тръгнала, когато съм била малка и не я помня! Сигурно много съм плачела и съм я ядосвала! Затова! - и свежда глава.
- Това не е вярно! - успокоявам я със свито сърце. - Ти си умно и красиво дете!
- И ти си много красива! - оживява се. - Ако наистина ме харесваш, би ли станала моя майка? Сигурна съм, че тате също ще те хареса! - и на лицето й грейва надежда.
Очите ми се насълзяват. Прегръщам детето и поглеждам Жоро. Развълнуван е и ме гледа странно. Отговарям без да се замислям.
- Защо не! Ако това ще те направи щастлива! - и я слагам да седне на коленете ми. - Но нека започнем първо като приятелки, какво ще кажеш?
- Добре! - съгласява се и се сгушва в мен.
За по-малко от половин час се сдобих с работа и станах кандидат майка. Пих кафе с бабата, играх с детето и разгледах ранчото. Сложих начало на промяната. Никой не е в състояние да измести от сърцето ми Деян. С него е различно. Ще се справя. Пътуваме обратно към града и телефона ми писука. Деян ми пише.
Липсваш ми! Какво правиш?
Намерих си работа по специалността! И ти ми липсваш!
Поздравления! И колко?
Достатъчно, за да не спирам да мисля!
Аз не мисля, а усещам!
Какво?
Устните ти! Само да си дойда!
Заплашваш ли ме?
Не съм приключил с проучването!
Гад такава!...
Омраза ли долавям?
Не, закачка!
Не се закачай, ще пострада бельото ти!
Ха-ха! Целувки!

Затварям телефона и се усмихвам виновно на Жоро. Не казва нищо, а пак се подсмихва и се питам защо му е толкова смешно. Аз преливам от емоционална възбуда. Сбогуваме се и връхлитам в апартамента като торнадо. Хвърлям се на дивана и набирам номера на Момчил.
- Стана! Получих работата! - задъхвам се от липса на въздух. - Не знам как ще ти се отблагодаря. - и разказвам подробно за срещата.
Момчил се смее и се опитва да каже нещо. Успява, след като чува дългата ми въздишка.
- Радвам се за теб! Само внимавай какво говориш и обещаваш, защото таткото е неустоим мъжкар, и е свободен! - съветва ме приятелски. - В неделя те каня да пием по едно за мое здраве! Имам рожден ден и съм поканил приятели в един необикновен ресторант! Да се позабавляваме!
- Заинтригува ме! Ще дойда! Още веднъж ти благодаря! - и добавям самоуверено. - Що се отнася до неустоимия мъжкар, не се тревожи! Аз вече открих моя! - и затварям.
Животът ми сякаш се подрежда. Имам желаната работа и искания мъж. Омразата ми се е стопила и усещам как се влюбвам все повече. Не се сърдя на сънищата си, нито на влажните пристъпи в тялото. Липсва ми. Пускам на воля фантазията си. Надявам се поне част от нея да се сбъдне. Когато мисля за него ставам безрасъдна. Не искам да говоря с Деян по телефона. Предпочитам да си пишем. Гласът му ми е достатъчен, за да се чувставам като часовниковият механизъм на водородна бомба. Намеците му са недвусмислени и бръчкат кожата ми, мускулите сами пулсират. Ходя в ранчото и се грижа за конете. Прекрасни, красиви и интелигентни животни. Киара не ме оставя на мира и все тича около мен. Гримирам я, правя й прически, а после я качвам на нейното пони и я разхождам из ранчото. Привързва се към мен с часове и все търси причина да ме прегръща. И аз се привързвам, към това мило и лишено от майчина ласка дете. Понякога пием кафе с баба й в беседката и почти не говорим. Не съм влизала в къщата и не настоявам. Спазвам дистанция и не разпитвам. Днес, обаче, тя неочаквано ме заговаря.
- Забелязвам, как Киара постепенно се привързва към теб! Майка й и липсва и тя не пропуска да намекне на баща си, че иска да й намери майка! Бъди по-резервирана с нея и не й давай напразни надежди! - говори и слага длан върху ръката ми.
- И аз я харесвам! Тя е умно и очарователно дете! - усмихвам се. - Още първият ден ме попита, дали ще се съглася да й стана майка!
- Ето от това се страхувам! Не е за първи път! - умолява ме. - Бъди внимателна, когато говориш с нея! Синът ми ще си дойде за уикенда и ще се посъветвам с него!
- Добре! Разбрах ви! - съгласявам се.
Сбогуваме се и се качвам на таксито. Жената е права. С чувствата на децата не се играе. Те са чисти, неподправени и искрени. Лятото е в разгара си и горещите слънчеви лъчи парят кожата ми и подстрекават мислите. Не е честно. Онзи дръвник ще се прибере за уикенда, а аз искам да видя Деян. Да се хвърля на врата му и да проуча всяка частица в него. С ръце, с устни и с всяка моя частица. Усмихвам се на картините, които рисува въображението ми и слизам от таксито.

----------------

- Е, как прекарахте без мен? Скучно ли ви беше? - питам мама и прегръщам силно дъщеря си, доволен, че пак съм у дома. - Нещо интересно?
- Всичко е наред, само дето се сдобихме с докторка за конете! Добре стана! - отговаря мама и гали ръката ми. - Да беше се обадил поне веднъж!
- През повечето време бях в небето, а на земята имах нужда от почивка и сън! - оправдавам се. - Бях сигурен, че ако има проблем ще подпалиш телефона ми! - разсмивам се. - Кажи сега за докторката.
Мама не успява да заговори, защото Киара хваща лицето ми и започва дълъг задъхан монолог.
- Много е добра, тате! Млада и красива! Разхожда ме с понито, прави ми прически и играе с мен! Трябва да я видиш! Сигурна съм, че ще я харесаш! Доведе я някакъв Жоро и знаеш ли какво ми каза? - говори с пламнали очи и не успявам да кажа дума. - Каза ми, че ако трябва ще ми стане майка, за да съм щастлива, но първо ще бъдем приятелки! - и млъква.
И аз мълча, защото съм потресен от изблика на дъщеря ми. За първи път я виждам в такава еуфория. Поглеждам мама и питам с очи. Тя свежда глава. Обръщам Киара с лице към мен и започвам внимателно да говоря.
- Значи си харесала Докторката за майка? Не ти е за първи път! - гледам я строго.
- Но тя е различна, тате! Не е като другите! Мисля, че и тя ме харесва! - оправдава се дъщеря ми.
- Искаш ли да се успокоиш и пак да поговорим? Сега иди в стаята си, а аз ще си поговоря с баба ти! - и я слагам да стъпи на земята.
Киара тръгва унило към къщата, а аз настъпвам мама.
- Нямаше ме пет дни, а тук сякаш е минал циклон и всичко е разбъркал! Ще ми обясниш ли? - гневя се. - От къде се появи тази Докторка и как успя да влезе под кожата на дъщеря ми?
- Мислех, че знаеш! Момчил я изпрати! - обяснява уплашено мама.
- Вярно! Бях забравил, че го помолих! - и смекчавам тона. - И как се казва?
- Лора! - изстрелва силно мама и забива стрела в сърцето ми.
- Моля? - подвиквам стреснато. - Значи Докторката е Лора, а придружителя й Жоро, така ли? - и скачам от мястото си. - Няма такива съвпадения! Боже, защо го правиш? - говоря си сам и поглеждам към небето, после мама. - Трябва да се обадя по телефона. - и влизам в къщата.
Мозъкът ми ври, ръцете ми треперят и паренето в очите замъглява зрението. Нямам разумно обяснение. Връщам лентата назад и си спомням, че Лора ми писа за новата си работа, а аз не попитах. Момчил откъде я познава е другата мисъл, която ме тревожи. Вълнуваха ме повече сексуалните ми фантазии, а реалността остана на заден план. И Лора не знае подробности за мен освен, че с близостта си съсипвам бельото й. Оставихме се на привличането и загърбихме същественото. Смея се почти истерично. С кого да започна? Разбира се, с придружителя Жоро. Той единствен знае, че аз и Лора се познаваме. Премислям всичко и набирам номера му.
- Здравей, приятел! Разбрах, че неотдавна си бил гост в дома ми, като придружител! - натъртвам последната дума. - Имаш ли какво да ми кажеш?
- Май не ти е по вкуса визитата ми, но стана случайно! - отговаря спокойно. - Просто придружих Лора до новата й месторабота! Защо питаш?
- Аз ще питам, ти само отговаряй! - скастрям го невъздържано. - Ти знаеше ли къде я водиш?
- Знаех, но не съм й казвал нищо и май още е в неведение за кого работи! - смее се. - Теб какво те притеснява? - пак пита.
- А Момчил откъде я познава? Той я е насочил към ранчото! - питам и аз.
- Деяне, ти на коя планета живееш? - сопа се Жоро. - С теб сме колеги, живея близо до магазина на Симона и с нея, и сестра й, Лора, се познаваме отдавна. Момчил е гадже на Симона, а ти негов приятел. Беше въпрос на време да сглобим пъзела! Сега навърза ли всичко? - и се хили самодоволно.
- Ще ми гръмне мозъка! Как да се сетя? - викам в слушалката. - Виж, имам молба! Аз ще се оправя с тази каша! От теб искам само да не казваш нищо на Момчил и Лора. Не искам тя да знае, че работи за мен! Сам ще й кажа, когато настъпи момента! - млъквам и очаквам отговора.
- Бъди спокоен! Само ми кажи какво ще правиш тази вечер? - долавям как пак се подсмихва. - И двамата сте канени на рожденният ден на Момчил. Ще се пукна от смях! Дано Лора не чува какво говоря!
- Дръж си езика зад зъбите! - говоря твърдо и осъзнавам последните му думи. - Къде си?
- С Лора в магазина, ама излязох за да говорим! Какво ти става? - пита с досада.
- Изчезни, защото тръгвам натам! Всичко ще се нареди! Не бери грижа! - и затварям.

----------
Гледам минувачите на улицата от витрината на магазина и се усмихвам. Не търся Деян, вече не е необходимо. Мисля за вечерта и празника на Момчил. Ще ми се отрази добре. Малко разнообразие и забавление. Ще се оставя на танците, дори мисля да се напия. Жоро крачи пред магазина. Говори разпалено с някой по телефона. Ръкомаха, клати глава, изслушва и пак говори. Разговора е продължителен и явно важен. Чукам на стъклото и му махам да влезе, но той ми прави знак да изчакам и продължава разговора. После бързо нахълтва вътре.
- Днес обещах да ти помагам , но трябва да изляза по работа и няма да се бавя! Ще се справиш ли без мен? - пъха телефона в джоба си и излита от магазина.
- Върви и не се притеснявай! Събота е. Ако се извие опашка ще ти звънна! - подвиквам през смях.
Вземам скицника и започвам да рисувам. Да оплътня времето с приятно занимание. Не знам защо, но изпитвам лека тревога. Жоро ми се стори странен. След половин час вратата на магазина се отваря и чувам дълбок и студен мъжки глас.
- Може ли да ми обърнете внимание! Ако обичате!
Гласът е някъде близо до пробната кабина и тръгвам натам. Правя остър завой до един манекен и спирам рязко пред мъжа. Въздишам и се усмихвам.
- Този сценарий вероятно е твое дело, Деян! - смея се, но ми е приятно и ми иде да литна. - Изпрати Жоро за зелен хайвер! Защо? - и се гмуркам в сините езера на очите му.
- Исках да те видя за малко, да поговорим и ако изгубя контрол, да е без свидетели! - върви към мен с походка на дебнещ ягуар. - Няма да ти устоя и не искам да го стресирам! - и потвърждава с действия.
Хваща ме и ме бута в кабинката за проби. Тряска вратата и не чака покана. Вдига единия ми крак в кръста си и тангото се завърта. Ръката му гали дупето ми с бавни, впити в кожата пръсти. Повдига плата и показалеца му влиза под ластика на бикините и се движи по кожата като махалото на стенен часовник. Бавно, ритмично и безшумно. Толкова внимателно, че да искам още. Целува божествено. Всяко движение е като забавен каданс. Липсвали са ми сладостта, топлината, влагата и кадифените дипли на устните му. Не бърза, наслаждава се и утолява, сякаш извора всеки момент ще пресъхне, а капката му се смалява. Шумолене на устни, триене на телата и кабинката е пред взрив от липса на въздух. Откъсвам се от устните му само за миг.
- Затова ли дойде? За да навлажниш пак бельото ми? - цупя се и усещам първите наченки на голата истина.
- За друго дойдох! Това беше само уверюрата! - и ме извежда от кабинката, след безпаметно дълга умопомрачителна целувка.
Сядам, преди коленете ми да опрат в пода и питам:
- Какво има?...
- Добре съм ! Благодаря, че попита! Виждам, че и ти си добре! Имаш много да ми разказваш, но сега нямам време! Може би по-късно! Ще се чуем!- задържа дъха си и издиша шумно, за да овладее възбудата си.
- Ще се успокоиш ли най-сетне? Казвай! - мръщя се детински.
- Имам нужда от малко помощ! - поема въздух и ме прегръща през раменете. - Гаджето на мой близък приятел има рожден ден и искам да й подаря нещо различно и красиво. Голяма кифла е, но му е гадже! - и чака реакцията ми. - Искам да пробваш няколко рокли, за да направя най-добрия избор. Така като те гледам сте в един размер. Какво ще кажеш?
- На всички познати кифли ли правиш такива подаръци? - питам с нотка на ревност.
- Хайде, направи го за мен! - прониква с поглед в зениците ми и слага няколко рокли в ръцете ми. - После ще ти отговоря!
Обличам, събличам, пак обличам. Въртя се като манекенка пред погледа му. Мръщи се, усмихва се и накрая възкликва:
- Тази е! - говори със задоволство. - Благодаря ти! - и изчаква да се преоблека, грабва роклята и си тръгва, след упояваща дъха целувка. - Това беше отговора на въпроса ти! - подвиква от улицата.
- Къде така? Кога ще се видим? - викам откачено след него.

------------

В апартамента ме чака изненада. На дивана лежи куриерска пратка с моето име. Отварям кутията и виждам роклята, която Деян взе за кифлата на приятеля си. Не знам какво да мисля. Изваждам я и забелязвам пъхнатата отдолу картичка. Колебая се дали да я отворя, но любопитството ми надделява. Чета:" Размислих и взех друг подарък! На теб ти стои по-добре! Извини ме за неудобството, което ти причиних! Целувки!Д." Добре! Съгласявам се. Пъхам се в неочаквания подарък и отивам на рождения ден на Момчил. След час влизаме в новооткрит ексцентричен ресторант. Декориран е като зала за пиршества от древноримската епоха. Лежанки и сепарета, около които кръжат полуголи сервитьорки и раздават щедро питиета. Чуват се звуците на странна музика, а в средата на дансинга младо момиче вие екзалтирано снага, в развлечена по тялото роба. Мускулест гладиатор ни намята с римски тоги и туники, и ни отвежда до лежанките. Маскиран младеж обикаля окола нас и маха с огромно ветрлило. Смея се и щипя сестра ми по рамото.
- Къде ме доведохте, това е откачено! - оглеждам се . - Що за място е това?
- Знаеш ли колко усилия положих, за да направя резервация? - отговаря ми сърдито Момчил. - Ресторанта е нов и винаги пълен.
- На мен ми харесва! - успокоява го сестра ми. - Мястото е нестандартно и артистично. - превъзнася се и ме моли с очи да замълча.
- Добре, млъквам! Да видим какво ще ни предложат! - и сядам на една от лежанките. - Между другото, къде са другите гости? - поглеждам намусено Момчил.
- Всеки момент трябва да се появят! - убеждава ме и се оглежда. - А, ето, идват! - и сочи с очи към мъжете, който вървят към нас.
Изправям се и се оглеждам. Покрай мен минава първо Жоро и ми намига. Мъжът зад него приближава с походка на римски цезар, само дето лавровия венец липсва. Спира пред мен с широка усмивка. Сините дълбоки очи проникват в мойте и замъгляват. Препарирам се. И той е изненадан, но не му личи. Хваща ме през кръста и впива устни в моите. Целува ме мъжки. Дълбоко и проникновено.
- Роклята ти е прекрасна и изглеждаш още по-красива! - шепне в ухото ми и поглежда към Момчил и сестра ми. - Здравейте! - усмихва се непринудено.
Погледите им са фокусирани в нас. Изненадата е сковала лицата им.
- Неустоимият! - сочи към Деян сестра ми и ме поглежда.
- Неустоимата! - сочи към мен Момчил и гледа Деян.
Избухваме в смях. Ситуацията е забавна.
- Кой да ни каже! - прегръща ме Деян. - Да сядаме вече и да поръчаме. Умирам от глад! После ще разпитвате! - и ме дърпа плътно до себе си. - Това място си го бива! Доста ексцентрично!
На малките маси пред лежанките е пълно с екзотични блюда, антични кани и чаши за вино. Отстрани са поставени големи делви. Няма прибори. Храним се с ръце и се заливаме от смях. Деян пъха големи късове месо в устата ми. Чака да преглътна и ме целува с усмивка. Момчил и сестра ми се забавлават с младежките му лудории.
- Кой да предположи, че вие двамата сте приятели, а ние с Лора сме сестри! - чуди се Симона. - Като си спомня в какво състояние се прибра, след първата ви среща иде ми да се пръсна от смях. Реших, че е превъртяла и си фантазира!
- И Деян беше на същото дередже! Говореше несвързано, гневеше се на слабостта си и беше доста притеснен от срещата! - хили се самодоволно Момчил. - Не го бях виждал такъв, а те наистина са се намерили!
Деян се навежда до лицето на Момчил и шепне бързо:
- Да не си посмял да кажеш на Лора, че работи за мен! Ще ти отрежа топките и мъжествеността ти ще се клати безпомощно в панталона до края на живота ти! - и поглежда с усмивка към мен. - Любопитни са да чуят подробности, но ако кажа истината ще се изчервят! - дразни фантазиите им.
- Аз чух някои неприлични думички и мога да си представя! - поглежда ме закачливо сестра ми.
- И аз чух, но от мъжка солидарност ще си мълча! - смее се Момчил и слага ръка на рамото на Деян.
- Да спрем с глупостите! - настоявам и вдигам чаша. - Да пием за случайността!
- И любовта! - допълва Деян.
Чукаме чашите си и Момчил се разсмива.
- Боже, каква дума е влязла в речника на приятеля ми!
- Все някога трябваше да се случи! Да спрем с шегите и да поръчаме десерт! - предлага Жоро и маха с ръка на сервитьора.
В края на вечерта излизаме от ресторанта и Деян настоява да ме изпрати.
- Всеки кавалер трябва да се погрижи за дамата си, нали така!? - и намига на Момчил. - Ти се погрижи за твоята, а аз за моята! - и отваря вратата на колата си.
Сядам без право на протест и потегляме. Кара бавно и не ме поглежда. Изнервям се. На първият светофар избухвам.
- Караш като буболечка, какво ти става? - питам ядосано.
- Просто удължавам времето, за да се наслаждавам по-дълго на близостта ти! - усмихва се мило.
- Искаш ли да дойда с теб? - стряскам го с въпроса си.
Деян завива в една тясна тъмна уличка и набива спирачки.
- Не! - стряскам ме и той. - Не искам да прибързваме! Ще ми подпалиш фитила, ще ми гръмнат бушоните и няма да устоя! Не искам безмозъчен секс!- и гали бузата ми. - Разбираш ме, нали? Това не означава, че няма да продължа с проучването! - и ме дърпа в скута си. - Но мисля, че трябва и сериозно да поговорим! Но, на трезва глава!
Проучвателят започва с устните. Хваща мидата на ухото ми и смуче, завърта език в него, слиза по шията и дърпа кожата, ближе и мърка. В проучването се включва и едната му ръка. Влиза под блузата и щипе зърната на гърдите ми през сутиена. Мачка и притиска. Преплитам неволно бедра, а той шепне в ухото ми.
- Отвори ги! Следващата ми спирка е там! - и пързаля ръка по хълма, влиза между тях и гали.
Движенията са чувствени и нежни. Устните впити в моите, горещи и ненаситни.
- Ако продължиш да ме проучваш така, моите бушони ще гръмнат! - хриптя без въздух. - Не ме предизвиквай да провера всички форми, извивки, големина, размер и възможности на волята ти. - и галя раменете му, пъхам ръце под ризата.
Притискам се в него. Горещо, възбуждащо и вълшебно усещане. Първият близък контакт с тялото му. Смъквам ризата под раменете и целувам гърдите му. Кожата му е като нажежен пустинен пясък. Порите са релефни и боцкат като игли. Обикалям с език зърната. Хубаво ми е. Повдига лицето ми до своето. Устните, които изпиват дъха ми, са подпухнали. И моите ще се пръснат. В скута му се надига лава и усещам как ще изригне под мен. Искам да ме люби дълго, с красиви думи и шеметни целувки. Пак и пак. Спирам кадрите в главата си и се връщам на седалката.
- За тази вечер, достатъчно! Проучването приключи! - и оправям дрехите си.
- На час по лъжичка, така ли? - цупи се Деян и пали колата. - Утре заминавам пак! Какво ще правя сам цяла седмица?
- Не е болка за умиране! - оправям възела на вратовръзката му и потъвам в сините му очи. - Красив си, знаеш ли? - и го целувам. - Времето е пред нас!

------------

Прибирам се в ранчото и забелязвам, че в хола свети. Майка ми не си е легнала и този факт ме притеснява. Влизам в стаята и тя скача от стола.
- Прибра ли се най-сетне? Изхвърча оттук като буреносен облак и се притесних! - гледа ме тревожно.
- Всичко е наред, мамо, успокой се! Трябваше вече да спиш! - галя я по бузата и я прегръщам.
- Трябваше, ама... - и замлъква.
Гледам пълните й с неизречени въпроси очи и я слагам да седне срещу мен.
- И аз искам да поговорим! А ти чакаш продължението на онзи разговор, от преди време! Добре, обещах! - и разтривам с длани лицето си.
- Обеща! Слушам те! - и се намества удобно на стола.
- Тогава ти казах, че се надявам на чудо, но не знам как да го открия! Намерих го! - и разпервам ръце с усмивка. - Докторката е чудото, Лора!
- Лора?! - извисява глас майка ми и се навежда към мен. - Не проумявам! Разкажи ми!
Разказвам й без пикантни подробности.Слуша с широко отворени любопитни очи и накрая на лицето й грейва усмивка.
- Виждам, че си доволна от чутото! Аз, обаче не съм доволен! Трябва да помисля как да кажа на Лора истината, без да я нараня! Ще реши, че аз съм планирал всичко, сигурен съм!
- Кашата вече е забъркана! Ти само внимавай да не загори и кипне! - отговаря метафорично мама.
- Ти ще ми помогнеш малко, нали? Ще пазиш тайната още няколко дни и няма да казваш нищо на Лора. Аз ще й кажа, като се прибера в края на седмицата! До тогава ще съм премислил всичко. - умолявам я с поглед.
- Знаеш ли, тя ми хареса още първия ден, когато се запознахме! - милва бузата ми мама.
- А аз я обичам! - отговарям чистосърдечно. - И не пречи на Киара да общува с нея! За добро е! - целувам я и слагам край на обясненията.
- Искам да си щастлив, сине! - подвиква след мен мама.

------------------
Вече съм спокойна и уверена. Не мразя Деян. Обичам го все повече и повече. Защо не му го казах? Ще го направя като си дойде. Изпитвам облекчение от факта, че вече всички знаят за връзката ни. Убедиха се, че не сме си фантазирали. Дишам по-леко и се старая да не мисля постоянно за него. Още няколко дни търпение, без сънища и фантазии. Ходя в ранчото и обгрижвам конете. Забавлявам се с Киара. Баба й ме кани в беседката и проявява неочакван интерес. Разпитва ме за семейството, приятелите, образованието. Отговарям с малко думи, без подробности и имена. Притеснява ме с любопитството си. Една от кобилите е бременна и една от вечерите решавам да остана в ранчото, и да я наблюдавам. Лятото е към края си, но все още е задушно. Въртя се в чуждото легло, не мога да заспя и излизам да се разходя. В далечината, пред къщата чувам гласове. Приближавам тихо и спирам в тъмната сянка на голямо дърво. Бабата на Киара говори на висок глас с непозната жена.
- Ти какво правиш тук?
- Дойдох да видя Киара!
- Да видиш Киара? И чак сега ли си спомни за нея?
- Не говори така! Тя е моя дъщеря!
- Трябваше да мислиш за това, преди да унижиш сина ми и да се въргаляш с онзи пройдоха! Преди да подпишеш документите и да се откажеш от детето си! За Киара ти не съществуваш! Мъртва си!
- Тя много ми липсва! Аз съм нейна майка и имам право да я видя!
- И чак сега ли реши, че си майка? Когато се отказа от нея не беше ли майка? Няма да позволя да съсипеш живота й и да я нараниш!
- Синът ти е виновен за всичко! Той ме принуди да подпиша!
- Синът ми постъпи като истински баща и пое отговорността, която ти като майка пренебрегна! Благодари се, че Деян има полет и не е тук! А сега изчезвай и не се появявай отново!
Жената си тръгва, а бабата затръшва вратата и светлината в къщата угасва. Вцепенила съм се, а в ума ми като ехо кънти:"Деян има полет!" и дере като мълния мрака. Връщам се в стаята, обличам се и викам такси. Краката не ме слушат. Сякаш са омотани във верига и трудно стъпвам. Качвам се в таксито и звъня на Момчил. Нощ е, но не ми пука. Вдига със сънен глас.
- Ти знаеше ли, че ме пращаш да работя в ранчото на Деян? Искам истината! - крещя в слушалката.
Следва пауза и тежка въздишка.
- Да, знаех! Но не занех, че се познавате! Разбрах по-късно! - отговаря и се прозява.
- И кога разбра, че се познаваме? - продължавам разпита.
- На рожденният ми ден! Какво толкова е станало, Лора, виж кое време е! - жалва се отегчено.
- И защо не ми каза къде си ме изпратил? - сеча думите.
- Деян не ми позволи! Каза, че сам ще ти признае истината!
- Абе вие на глупачка ли ме правите?! - и затварям телефона.
Сещам се за Жоро и решавам да разсъня и него. Набирам и изригвам в слушалката.
- Не ми казвай, че и ти не си знаел нищо, за случайната ми поява в ранчото на Деян! - и започвам да се смея истерично.
- Напротив, знаех! - отговаря уверено. - Още когато те закарах там знаех, само Деян и ти не знаехте, в каква забавна ситуация сте попаднали! - и се хили самодоволно.
- А Деян кога разбра, че личната Докторка на конете му съм аз? - викам отново и таксиджията ме поглежда сърдито.
- Когато се прибра за рожденният ден на Момчил. - потвърждава казаното в предишния разговор. - Стига, Лора! Не превръщай случилото се в драма! - съветва ме Жоро.
- И защо не ми каза, че е разбрал! - заеквам от гняв.
- Деян ме помоли да мълча! Той иска сам да ти разкаже всичко!
- Добре сте се забавлявали зад гърба ми! И най-вече той! - хриптя почти без глас и затварям.
Прибирам се в апартамента и грабвам бутилката с алкохол от масата. Дърпам няколко яки глътки и се разпадам на дивана. Тялото ми се тресе, а сърцето ми ще изхвръкне от гърдите. Не съм се чувствала по-безпомощна, слаба и наранена. Защо? Защо ми трябваше да се влюбвам в красив пилот, със сложно минало и склонност към обидни игрички. Пресъхнала съм. Няма влага, няма пот, а го обичам до полуда. Сърцето ме боли от обич. Боли ме и от мисълтта за Киара, и несбъднатата й мечта да има майка. Остави ме, гадината, да се размотавам из ранчото и да ми плаща. Унизи ме. Сълзите ми сами потичат и се търкалят по лицето ми като горещи въглени. Пия още няколко глътки. Обидата горчи и трудно преглъщам. Не мога да спя. Лежа на дивана и чакам да съмне. Рано сутринта събирам багажа си, наемам кола и на риск поемам на няколко часа път, при приятелката ми, Роси. Колкото по-далече, толкова по-добре. Имам късмет. Посреща ме с отворени обятия и широка усмивка.
- Как така се реши? Не мога да повярвам! - и ме прегръща.
- Едно е да си говорим по телефона, а друго да се видим и побъбрим! - отговарям унило.
- Я да те огледам! - завърта ме и спира поглед в лицето ми. - Какво не е наред? - пита и ме бута на дивана.
- Всичко е толкова объркано! Имах нужда да се отдалеча и да помисля! Дай ми малко време и ще ти разкажа! - умолявам я с влажни очи.
- Добре, само се успокой! Тези очи ми казват, че е намесен мъж! - и попива бликналата на лицето ми самотна сълза. - Тук има всичко, което ти е нужно. Аз трябва да замина за няколко дни. Пий, плачи, мисли и когато се върна ще ми разкажеш! Става ли? - и се усмихва мило.
- Става! Благодаря ти! - прегръщам я силно.
Оставам сама в рая на усамотението и с ада в душата ми. Тишината ми се отразява добре. Никой не знае къде съм. Изключила съм телефона си, за да не ме разпитват, съветват и убеждават да се върна. Първата ми вечер е трудна. Пълна със спомени, малко вино и сълзи. Лягам си изтощена от анализи, предположения и догадки. Заспивам с надеждата, че няма да сънувам. И умът, и тялото ми се нуждаят от почивка.
Утринта е свежа и слънчева. Най-сетне усещам глад и си приготвям кафе и закуска. Не мисля, а се наслаждавам на красивата природа. Над къщата се чува непривичен шум и излизам на терасата. В небето кръжи малък безмоторен самолет. Снишава се и пак се издига. Отдалечава се, после пак приближава и кръжи. Прилича на бял лебед, който танцува в небето. След няколко минути изчезва от погледа ми. Пропомням си онази моя фантазия, в която свалям бялата парадна униформа на един красив пилот и сълзите потичат. Хлипам като малко дете. Мразя се заради любовта, която спира дишането и сърцето ми. Лежа на дивана без сили. Привечер се надигам и си приготвям вечеря. Пускам музика и се наслаждавам на чаша вино. Неусетно заспивам.
Събуждам се от познат вече шум. Бързам да изляза на терасата и на прага се препъвам в малка кошница с цветя. Вдигам я и поглеждам към небето. Малкият самолет повтаря своя танц и после изчезва. Стискам кошницата и поглеждам в цветята. Няма картичка. Мисля си, че някой ухажор е оставил цветя на Роси и се усмихвам. После се сещам за кошницата с цветя, която Деян ми подари в дискотеката и сълзите отново потичат. Гневя се, отричам, съгласявам се, отблъсквам, после искам. Денят се изнизва в разходки и безцелно обикаляне около къщата. Вечерта си устройвам празнична вечеря. Подреждам масата, паля свещ, пускам музика и наливам в една чаша уиски почти до горе. Започвам в обратен ред. После ще вечерям и вино ще пия. Искам да удавя в алкохол мислите си. Облякла съм роклята, която Деян ми подари. Блуса, който слушам ми е любим и ме кара да се клатя из стаята като пеперуда с мокри криле. Допивам уискито и си наливам още. Рано е да вечерям. Алкохолът сгрява кръвта, пуска на воля мислите и развързва езика. Танцувам, отпивам от чашата и си говоря сама.
- Гад, такава!... Как се настани в сърцето ми и как да те изкарам оттам? - викам силно и се мятам на дивана с разперени ръце, отпускам главата си на облегалката. - Мразех те, после се влюбих в теб, а сега те обичам до полуда! Нарани ме, знаеш ли? - изричам гневно думите. - А ти искаш ли ме? Имаш ли нужда от мен? Боже как ми липсваш! - и закривам с длани лицето си, притихвам.
Лекият повей на вятъра, който гали кожата ми ме стряска. Вдигам глава и подлеждам към отворената врата и призрачната бяла фигура на прага.
- Попитай го! - проговаря и тръгва към мен.
- Събуди се, Лора, докога с тези сънища? - търкам очи и си говоря, пак поглеждам и разбирам, че съм съвсем будна. - Целият ми откачен монолог ли чу? - питам и забелязвам разхлабеният възел на вратовръзката, наболата брада и потъмнелите тъжни очи.
- Стъклото е тънко, а ти говореше доста високо! - усмихва се плахо.
- От кога си тук! - питам отново и минавам бавно зад дивана.
- От вчера! Кръжах в небето и ти се любувах!
- А, да, белият лебед! Значи и цветята?... - и поглеждам кошницата на масата. - И защо?
- Защото те обичам!... Още от първият миг! Имам нужда от теб и ми липсваш! - издиша шумно и приближава.
- Защо не ми каза истината? Нарани ме! - и минавам пак пред дивана.
- Защото не знаех как да ти обясня, че и двамата сме паднали в капана на случайността! Когато разбрах всичко, започнах да търся изход. Трябваше ми време. Не исках да те нараня, а да те задържа, но случайността отново ме изпревари.
- И какво искаш? - изтрезнявам мигновенно от въпроса си.Знам отговора.
- Искам аз да съм мъжът, който навлажнява бельото ти, а ти жената, заради която гърмят бушоните ми. - усмихва се леко. - Искам само твоите ръце да свалят униформата ми, и само моите да владеят тялото ти! - и целува дланите ми, смъква презрамките на роклята и гали с устни шията.
- Знаеш ли колко пъти съм я сваляла в сънищата си? - смея се и дърпам вратовръзката му.
- Покажи ми как! - и пристъпва още по-близо. - А знаеш ли колко пъти съм завладявал тялото ти в сънищата си? - и гали лицето ми.
- Покажи ми как! - и продължавам да свалям униформата му.
Дрехите се сипят по земята като есенни листа.Безшумно и леко. Посягам към боксерките му, а той хваща ръката ми и ме поглежда. Взира се в очите ми с лукава усмивка.
- Кажи поне една дума, която да ме накара да пусна ръката ти!
- Обичам те, гад такава! Обичам те повече от живота си! - скачам и кръстосвам крака в кръста му, стискам здраво.
Изтерзах и тялото, и душата си от чакане и надежди. Сега сбъдвам сънищата си. Аромата на кожата, мекотата, събуждането на страстта, играта на устните и огънят в дланите са всичко, което искам. Не сънувам, а чувствам и желая. В лудостта на целувките, усещането за пълнота, вплетените бедра и сключените до болка пръсти на ръцете пулсира жажда за още и още. Шумът от триенето на телата, издигането, тласъка на сливането и дивия ритъм на екстаза превръщат гласовете в кънтящите звуци на небесна камбана. Пият от извора на насладата. Въздухът ми свършва, преди тялото ми да се взриви и освободи всички окови. Без контрол. Не виждам нищо, освен палитра от размазани цветни петна. Щастлива съм.
- Обичам те, Деян!...
- Най- сетне произнесе името ми без гняв! - хрипти без дъх и последния тласък и взрива го събарят върху мен. - Обичам те, Лора!...
Не мълча. Искам да говоря и да слушам гласа му. Изчаквам еуфорията да отмине. Залепила съм гръб в гърдите му и усещам как блъска сърцето му.
- Защо си толкова красив? - питам сама себе си.
- Не съм красив! Ти ме караш да се чувствам такъв! - отговаря и плъзга ръка по тялото ми. - Проучването приключи! Как беше?...
- В сънищата ми беше различно! - отговарям колебливо и той ме завърта с лице към него. Смутен е. - Реалността беше по-хубава от фантазиите ми! - смея се и го гъделичкам.
- Жоро беше прав, когато ми каза, че си сладурана, но малко откачена! - и ме притиска в гърдите си.
- Как разбра, че съм тук? - сменям посоката на разговора.
- Освен, че ходя по земята, летя и в небето! Кръгозора ми е по-широк! - отговаря неясно. - За какво са приятелите? Знаеш ли Киара как се почувства, след внезапното ти изчезване? Каза ми, че ако не те върна, ще се откаже от мен! А мама направо ме срита в задника и каза да не се прибирам в ранчото без теб!
- И какво ще правим? - поглеждам го невинно.
- Мисля първо да подновим проучването! Май нещо съм пропуснал! - и пак ме почва. Отгоре, надолу и обратно! Не се съпротивлявам.
Нощта беше дълга и будна. Не посмях да се отпусна. Гледах красивото му лице, наслаждавах се на изваяните с фино длето форми, отпивах тихо от дъха и равномерните удари на сърцето му докосваха моето. Не разбрах кога зората е изместила мрака. Задрямала съм за някакви минути. Чувам познатият шум над къщата и бутам Деян.
- Събуди се! Чуваш ли шума в небето? - и сядам в леглото. - Това е твоят бял лебед!
Скача сънено от леглото и се пъха в боксерките. Аз се загръщам в завивката на леглото и излизаме на терасата. Самолета кръжи над къщата, спуска се над покрива и пак се издига. Прави кръг над главите ни и се отдалечава. Деян гледа и клати глава.
- Това е самолета с който дайдох, но кой го пилотира и защо, нямам обяснение! Ела да закусим! Умирам от глад! После ще се обадя на летището!...
Правя набързо закуската и сядаме на масата. Хапваме и редуваме целувките със смях и бързо преглъщане. Вратата на къщата се отваря и на прага застава Киара. Смехът секва, а апетита отстъпва място на изумлението. И двамата сме се препарирали и след дълга пауза проговаряме в един глас.
- Ти какво правиш тук?...
Киара ни гледа с усмивка, с ръце на кръста и събира вежди.
- Ами, чичо Момчил дойде да ме вземе, защото, онзи, Жоро, щял да ме заведе при вас, понеже сте искали да ме видите и баба ме пусна! - поглежда ни, не казваме нищо. - А кака Симона каза, че иска да види как баба ще срита татко отзад, ако не се сдобрите! Ама, май няма да се наложи! - и въздъхва.
С Деян избухваме в смях. Гледаме се, поглеждаме Киара и пак се смеем.
- Ела тук, пеперудке! Умницата ми! - разтваря ръце Деян. - Обещах ти и изпълних обещанието!
- Тя ми липсваше повече! - поглежда към мен Киара и се мята в скута ми.
- И ти ми липсваше! - стискам я силно и я целувам.
- Ти ли беше в моя самолет преди час? - пита неочаквано Деян. - Кой те докара?
- Всички! - отговаря Киара и сочи към терасата. - Всички заговорници!
Деян вдига Киара на ръце, бута ме в гърба и излизаме на терасата. Той по боксерки, аз омотана в завивката. Неловка и смешна картинка. На пътя пред къщата, строени в права редица махат с ръце Симона, Момчил и Жоро.
- Прости ли, Лора? - крещят в един глас и се усмихват. - На нас прости ли? - и събират молитвено длани.
- Простих, грешни изчадия такива! - и ги прекръствам.
На пътя до тях спира кола и от нея развълнувана изскача Роси.
- Пропуснах ли нещо? Какво пропуснах? - оглежда агитката на пътя, после поглежда към терасата.
- Това! - вика силно Деян, пуска Киара на земята и ускорява сърцето ми, с целувката на пулсиращите огнени устни и връща спомена за врачката, чието предсказание няма да забравя.












    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me