uFeel.me
Вход
Всичко друго е тишина - 4 (18+)
Автор: Brinne,  2022 M01 14 9:15 AM
прочити: 14
Четвърта част. Кошмари.

Аз съм никоя!
Не съм жена, а бледен сън
и сянка сива…
Никоя съм аз, нали?!
Даже вече не съм жива…

- Млъкни! Всичко объркваш! Погледни каква мацаница е тук! Нищо не се получава, откакто живееш при мен… Нищо… Нищо… Мислех си, че ще е лесно, Зина… Мислех си, че ти… ще ме вдъхновяваш! Но не! Погледни! Погледниииии! – гласът му стърже, като пирон по ламарина.
Размахва четката, все едно е сабя и с нея иска да убие някакво свирено чудовище. А чудовището съм аз… Картината му е наистина ужасна. Някакви безформени силуети, които нямат нищо общо с човек… А толкова часове му позирах! Боли ме гърбът от това да седя вдървена и не успях да поспя преди нощната смяна във фабриката за багрене на текстил. Но поне Матийо беше доволен снощи! А сега беснее, сякаш Дяволът го е обладал. Не знам какво го прави такъв, но е ужасно. Знам, че треперя, но не искам той да разбере, че… Страхувам се.
- Матийо… - опитвам се да отклоня вниманието му от картината.
- Млъкни ти казах! Безполезна си! Пречиш ми, вместо да ми бъдеш муза! Не умееш нищо! Погледни какво е тук! Няма нищо за ядене… няма дори хляб! В стаите е мръсно и разхвърляно! Дори четките ми не са почистени! За какво си тук, Зина! – продължава да крещи той, без дори да чуе, че съм произнесла името му.
- Аз не съм ти чистачка! – крещя и аз насреща му.
Знам, че това ще го разяри още, но не мога да замълча. Не още. Не понасям тази несправедливост. Не! Плащам квартирата, в която живеем. Купувам му боите. И четките. Лежа неподвижна часове наред, когато не съм на работа, за да ме рисува. И накрая съм виновна, че не му се получава, както трябва! Знам, че е бесен на себе си, но винаги… винаги… някой друг е виновен!
- Тук е ужасна мръсотия, по дяволите! За какво си ми, а?
- Нагъл си!
- А ти си друга жена вече! Ужасна си! Даже ми изглеждаш по-зле от преди! Погледни се! Кога си мила косата си? Кога? Кога? Приличаш на някоя повлекана!
- Бях на работа. До преди час! А ти? Ти какво направи от сутринта?
- Рисувах…
- Това ли? – гласът ми тежи от сарказъм – Грозно е!
- Мразя те! – очите му са черни, като ада. Трепери.
Доближава се до мен и стиска ръцете ми към тялото. Дъхът му се блъска в лицето ми. Мирише на алкохол. От къде е намерил пари за водка? Хваща лактите ми и ги извива назад, към гърба. Не чува, че викам от болка… Не го интересува! Навежда се и започва да ме целува грубо по устните, за да заглуши виковете ми. Зъбите му се впиват в устните ми, хапе ме яростно, после стиска китките ми с една ръка и ги задържа зад гърба ми. Не мога да помръдна. Усещам металния вкус на кръвта от разранените си устни, а той спира, само, за да я оближе с език… Смее се перверзно… Но в очите му няма веселие, а мрак. Не за първи път е така груб! Но никога не ме е наранявал… А сега. Устните ме болят, не си чувствам ръцете, извити до стената, зад гърба ми. А той се смее!
Изведнъж ме пуска.
- Сега мразиш ли ме? Знам, че ти харесва, Зина! Всичко, което ти правя, ти харесва! Нали?! Но…
И млъква. Клати се на стъпалата си и е скръстил ръце пред гърдите си. Гледа, сякаш съм някакъв музеен експонат.
- Но… няма! Няма да ти направя тоя кеф, глупачка такава! Беше красива! Нежна! Елегантна! А сега си някаква смачкана… уф! Не те искам! Даже няма да си направя труда да те чукам! Нали се сещаш, че цялата работа е за мен, а ти… ти си лежиш и ти е гот! Може би ще се научиш как да се държиш, малка повлекана!
Боли ме. Не разбирам защо ми говори така. Сълзите напират в очите ми и се стичат по лицето ми. Устната ми е подута.
- Матийо…
- Нали ти казах да мълчиш! – шепти той – Но ти никога не ме чуваш! Не ме чуваш! Не! Ти винаги знаеш повече от мен! Писна ми! Сега ще си платиш!
Притискам гърба си към стената. Искам да изчезна. Да се стопя в нея. Да не съм там. Боже, защо съм тук при него? И как се случи всичко това с живота ми?!
Пръстите му се впиват в брадичката ми. Главата ми се удря в стената. Той ме е блъснал. Хваща косата ми и я увива около китката си. Дърпа силно и почти падам на колене, но той не ме пуска. Издърпва ме обратно и ми се налага да се надигна на пръсти, за да намаля напрежението в корените на косата си. Някой скимти… Нима това е звук от моите уста?! Зъбите ми изтракват. Матийо ме хваща през кръста и ме бута по лице на масата, върху която са боите и четките му. Всичко се разхвърчава по пода, но той не забелязва. Извива главата ми назад и сграбчва роклята ми. Чува се странен пукот и тя е на парчета.
- Не… - започвам да крещя – Не…
Чувам смеха му, а пръстите му ме опипват грубо между краката…
- Ти си никоя, за да ми казваш какво да правя! Чуваш ли? Чуваш ли?
Лицето ми е натиснато към масата. А той продължава:
- Кажи де! Отговори ми!
- Аз… - стена от болка и ужас.
- ТИ – СИ – НИКОЯ… - крещи той.
- Аз… съм… никоя… - пищя, защото искам това да свърши.
Обладава ме яростно, но аз нищо не усещам. Все едно не се гаври с моето тяло.

Следва.