Девета част. Дневникът.

Животът ми е листът недописан –
на болки и нещастия орисан…

Държах дневника на Зори. Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Едва се бях съвзел преди малко. Бях толкова развълнуван, но някъде дълбоко в себе си съзнавах, че съм подозирал нещо подобно. Не го формулирах, не мислех за него, но това усещане витаеше из мислите ми. Страхувах се да разгърна страниците. Страхувах се, че ще изпитам отново онази изпепеляваща болка, която почти ме погуби, когато Зораяна си тръгна. Но още повече ме беше страх, че като прочета какво е написала, монотонният ми живот ще се промени коренно. Зина – ми – беше – дъщеря! Имах дете!
Стиснах очи за миг, въздъхнах и погалих изтърканата кожа на дневника. После го отворих на първата страница…
„Скъпи, Митя!
Зная, че едва ли някога ще прочетеш това писмо, но аз трябва да го напиша! Заради себе си. Заради тебе. А и заради детето, което нося под сърцето си. Нашето дете, Митя! То е чудо. Случи се. Но това чудо не ме спаси, както си мислех, че ще стане, ако зачена от теб. Трябва да знаеш, че те обичам и не исках да те оставям, но нямах друг избор, Митя! Тате ме заключи и не мога да изляза оттук. Мама постоянно ме следи и ме гледа с укор.
Но аз те обичам, Митя!
Скрила съм се в стаята си, като наказано дете, а мама и тате са в дневната и се карат… Заради мен. И заради бебето. Казах им, а те реагираха сякаш съм най-голямата престъпница на света! Защото не се вписвам в образа на момичето, което трябва да бъда! Но твърдо са решили да ме омъжат, за да ми върнат честта. Сякаш е няма в чест това, че съм се отдала на мъжа, който е в сърцето ми. Не ги разбирам, но кажи ми как да се преборя с тях?! Нито плачът ми, нито молбите ми ги трогнаха. Нищичко, Митя! Казват ми, че ти си недостоен за мен. Че каква съм аз толкова специална, Митя?! Едно обикновено, влюбено момиче… Но не ми позволяват да живея своя живот, както искам. Била съм им сложила петно и сега те щели да го изчистят! Все едно дете, родено от любов, е някакво си петно!
Искам да крещя и крещя, Митя! От гняв и безсилие! От страх! От ужас, мили мой!
Защо не ти се доверих? Защо? Защо?Защо?
Аз съм една глупачка! Мислех, че родителите ми ще ме приемат такава, каквато съм. Че те цял живот ме поставят в техния калъп! Но все пак са ми родители и си представях, че искат да съм щастлива. И обичана. Но явно „доброто им име” е по-важно от всичко друго, дори и от живота на дъщеря им.
Ще ме омъжат за посланика на Украйна в България! Овдовял е преди няколко години и няма деца. И е на 38 години… Добра партия, както се изказа баща ми, а освен това ще ме приеме в „деликатното ми положение”. Да, бременна от друг мъж. Но за него нямало проблем… Вярваш ли на това, Митя? Аз не вярвам. Ще ме хвърлят в ръцете на този мъж, за да са спокойни за името си. А аз… Какво ще правя аз?!
Прости ми, мили мой… Прости ми…
Септември 1992 година”
******
Дори не бях усетил, че плача. Облизах устните си и те бяха солени от сълзите ми. Стиснах очи и потиснах едно ридание. Защо не бях потърсил Зори тогава? Но, всъщност, какво бих могъл да сторя аз? Да я спася? Да я отвлека? Да се оженя за нея…
Да, бих искал да ми бъде жена… И да отгледаме детето си заедно. Но не бяхме имали този шанс.
Трябваше да прочета написаното в дневника докрай, за да разбера всичко. Или поне онова, което Зина бе споделила в него.
Разгърнах следващата страница с треперещи пръсти.
„Запознах се с Василий Бондаренко на сутринта, преди да ме омъжат за него. Точно така – омъжиха ме. Насила. Вече пет дни съм Г-жа Бондаренко.
Василий е странен мъж. Имам чувството, че ме гледа под лупа. Все още ми говори на „Вие”. Оставил ме е намира и си стоя сама в спалнята. Да, имам своя спалня, която той би посещавал, както сам се изрази. Би посещавал. Не разбрах кога би го сторил. Надявам се да е след много време. Не бих казала, че е грозен и дори изглежда много по-млад от възрастта си. Не, че 38 години са преклонна възраст, но той е строен и младолик. Хубав мъж. Тъмноок, с правилни черти. Но очите му… В очите му има някаква лудост, която ме кара да се свивам и да изтръпвам.
Грижа се за домакинството. Ако изобщо в това домакинство има нещо, за което да се грижа! Има икономка, готвачка, няколко жени, които сервират храната и почистват, а също и градинар. Аз нямам никакви задължения. Затова чета. За да не мисля. Защото, ако не чета, мисля. А мислите ми ме изгарят. Не искам този натрапен ми живот! Не го искам! Не искам Василий Бондаренко в леглото си!
Онзи ден ми целуна ръка, а аз едва се стърпях да не я издърпам. Вътрешно усетих само погнуса. Какво ли му е платил баща ми, за да ме прибере в „моето положение”?
10.10.1992 година”
Всичко в мен се бунтуваше! Моята Зори… Моята Зори бе станала жена на друг мъж по принуда, а аз толкова време страдах, че ме е изоставила, без да се интересува за чувствата ми. Не ми стана по-леко от истината, дори – напротив. Беше ми болно, много болно… Защото, ако знаех… Ако знаех щеше да се боря! Поне да се опитам. А така – така просто се бях отказал от любовта. Излишно беше да се самобичувам.
Трябваше да прочета дневника докрай.
„Днес Василий… Дори ми е трудно да го напиша…
Знам, че ми е съпруг и че аз съм му съпруга. Но го чувствам, като чужд. Чужд човек.
А той…
Той дойде снощи при мен, в моята спалня и каза, че ми е дал достатъчно време, за да свикна с него. Време?! Какво значи времето тук? Два месеца много време ли са? Или малко?
Притисна ме под себе си и…
Беше доста груб. Или аз се бях стегнала. Болеше. Беше неприятно. И най-много се страхувах за бебето! Затова стиснах очи и не се съпротивлявах. Оставих мислите си да витаят далече, далече…
Тялото ми може да го понесе. Но съзнанието ми – не!
А той, сякаш нарочно, остана при мен цяла нощ и ме облада няколко пъти. Вероятно искаше да ми покаже кой командва. Да. Той си мисли, че съм негова – сега, когато е имал тялото ми. Това е просто плът. Нека да го има.
Но сърцето ми…
Сърцето боли ли? Моето ще се пръсне от мъка…
18.11.1992 година”
Бях забил нокти в дланите си и скърцах със зъби. Зина и Валери ме бяха оставили сам да чета и бяха излезли. Дори не бях усетил кога. Бях благодарен за това усамотение. Беше ми нужно, за да преживея тези страници. Преглътнах шумно и отгърнах следващата страница…
„Тя се роди, Митя!
Нашата малка дъщеричка! Съвършена е.
Благодарение на нея Василий отдавна не се интересува от мен. Леля Кера, готвачката, ми подшушна, че си бил намерил любовница. Щастлива съм за него! Щастлива съм за себе си! Била някаква млада, изгряваща актриса. Невероятно красива, но бедна. Горкото момиче! Какво ли не прави човек за пари?! За слава?! А може пък да харесва Василий… Дано!
Така аз ще съм свободна от него, а и с този наедрял корем, едва ли съм била привлекателна за него…
Сега имам нея. Нашата дъщеричка, Митя! Нашата малка Розина!
Нарекох я на баба ми. Пратих писмо на мама и татко, че имат внучка. А те ми пратиха сух отговор с банални поздравления! Не се интересуват от мен, Митя! Но какво толкова?! Ще се боря! Вече не съм сама. Ще се боря за Розина!
Обичам я, Митя! Не съм си представяла, че може да се обича толкова силно!
12.05.1993 година”
Стисках дневника и плачех. Този път от някаква първична радост, че имам дъщеря. Розина. Значи това беше името на моята малка неизвестна пациентка. А онова „Зина” на рамото ѝ вероятно беше просто умалително…
Най-жалкото беше, че дневникът свършваше тук. Имаше много празни страници, но явно Зораяна не е имала нужда, желание или възможност да пише повече. Какво беше станало с нея? Жива ли беше?
Господи! Надявах се Зина да ми каже…

Следва.