Дали плачат мъжете? Той пак плачеше, неговият ангел- хранител беше напуснал земният свят. Как щеше да живее без нея? Кой щеше да го утешава когато му беше тежко? Не искаше да живее без нея в този объркващ го свят! Тя беше за него неговото всичко. Сега пак беше сам – сред хората, а толкова сам.
Пореден ден откакто тя беше напуснала земните вселения, а покоят в душата му не идваше. Беше разбрал, че в близкия град практикува жена-медиум, която можеше да му помогне. „Ще отида при нея.“ - взе своето решение той. „Дали ще ми даде утехата, от която се нуждая?“ – се питаше. Утеха, това му беше нужно в този момент! Тя напусна този свят толкова неочаквано и неможа да му каже, колко много го обича, колко много се тревожи за него – слова, които всеки би искал да чуе.
И ето го в преддверието на приемната на жената-медиум. Подредбата бе обикновена, но вдъхваше спокойствие. Той почука на вратата. Чу глас:
- Влезте!
Отвори и влезе. Слабата, стройна и черноока жена го приветства и го покани да седна на стола, който беше определен за клиентите. Винаги припрян той още със сядането започна да задава въпроси. Жената го прекъсна с властнически тон:
- Почакай, ти си дошъл да ти говоря аз, а не ти да ми говориш!
Той замълча и зачака. Жената го попита за името му и за датата му на раждане, след това започна да говори:
- Тя е тук. Обичала те е много. Ти за нея си бил и като син и като любим.
Той се разрида.
- Не плачи! Всяка твоя сълза се излива върху нейното лице. Ти много я обичаш и си се вкопчил в нея, но трябва да я пуснеш, защото тя не може да продължи пътя си! Каза да не плачеш много за нея, защото внезапната й смърт я е спасила от много страдания, които е щяла да изтърпи! Тежка болест е била завладяла тялото й, от която е нямало спасение,
Той неспираше да плаче.
- За да ми повярваш, че ти говоря истината ще те попитам нещо! Спомняш ли си когато си плакал в колата и тя ти е подала кърпичка си, за да избършеш сълзите си?
Той изтръпна. Всичко беше истина! Тя беше там и общуваше с него с помощта на тази странна жена.
- Не се тревожи! – му каза жената – Тя е до теб, не само защото те обича, но и защото се тревожи за теб, защото иска да продължи да се грижи за теб, както го е правила. Въпреки че материалното й тяло е вече в земята тя няма да те изостави и ще бди над теб.
Жената му каза още много неща за живота му, за синът му. Можеше ли да слуша? В мислите му витаеше само нейния образ- мила и усмихната- така я помнеше.
Жената приключи и той трябваше да си тръгне. Не му се тръгваше, но трябваше, защото синът му го чакаше – детето, което му беше подарък от Бог. Той стана и пое към вратата. Изпращайки го жената му каза:
- И не си мисли, че тя остава при мен! Тя тръгва с теб, защото те обича.
Той излезе от сградата потресен, но все пак по-спокоен. Тя щеше да продължи да се грижи за него, така както го е правила винаги откакто са заедно.
„Душата отива там където обича.“ – си мислеше той, а стихът на Вапцаров започна да изплува в мислите му строфа по строфа:

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Тя беше до него и му говореше, и го обичаше.
Тя беше до него и му говореше, и го обичаше.
По залез той отиде до езерото с водните лилии. Много често ходеха там докато тя беше жива. Изпращаха залеза и се възхищаваха на съвършената красота на видните рози. Там тя му разказваше за това, че е била русалка. Разказваше му за водното царство на нейният баща. Отвори урната, в която съхраняваше праха й - по нейна молба я бяха кремирали. Пръсна праха й в езерото. Заваля дъжд и отми праха полепнал по нежните бели цветове.
- Сбогом, моя любов! Върни се във водното царство на твоят баща! - едра сълза се стече от очите му и се сля с дъждовните капки. И природата плачеше с него.