На думите невидимите щрихи
в ума ми се преплитат. Пак ми шепнеш…
На нокътя с върха ги следвам тихо.
Прошумолява листът безответно.

Все моля се наум да си припомниш
как казваше… при мен ела за малко…
Не се преструвам. Даже не съм скромна!
Понякога се чувствам странно жалка…

И пак притеглям листа. Да ти пиша.
А думите летят в ума ми лудо.
Но мисля всеки ред ще е излишен
щом носи само болка и заблуда…

Така, че просто правя го на топка
и в ъгъла на стаята го хвърлям.
За чувствата ми няма ред и сводка!
Говорят ми с гласа ти мек и гърлен…

И нощем щом за мене ти си спомниш
при теб ще идвам, сънена и бледа…
Не ме отричай. Вечно съм бездомна!
А в огледалото ми истината гледа.

И мислите – безумни монолози
намират си посока да те стигнат.
Сънувам те! Дали не е психоза?!
Вулканът в мене, който ще изригне?!

А времето прилича на зараза –
секундата е толкова безкрайна.
… да се докоснем кой бог ни наказа…
Че в мислите ми лудост се спотайва.

И шепне ми отвлечени тиради
за вечността, която ще ни срещне.
Каква ти вечност?! Тя не е награда!
Щом липсваш кръст е. И го нося грешна…

26.01.2022
Мариана Бусарова