Аз поемам сама – смело затръшвай вратата!
Виждам пътят се вие, прашен и тесен наглед...
На плещѝте мъгли закъснялата есен намята
и ми носи мек мирис на билки, вино и мед.

И приготвих багаж – няколко вечни тревоги,
да ми тегнат до гроб, като тежкото черно небе.
И през съ́лзите двойно тебе аз виждам, за Бога!
Бавно времето в мен спомена ще погребе…

Да, аз тръгвам! Сменям адреса си просто…
На квартира ли бях в твоето подло сърце?!
От загубени каузи вечно прогизвам до кости!
А дъждът ще измие бледото мое лице…

Да съм с тебе, нали, нямаше ясна причина.
И ни свързваха думите – не и нарочен оброк!
Пак без ясна причина време е аз да замина.
Любовта се оказа връх прекомерно висок.

Този свят ще е същият. С нас и без нас. Поотделно.
Ще си нося въпросите, нямащи отговор все…
Ще тъгувам понякога силно, дори безпределно.
Ще се скита душата. Бездомното улично псе.

Слагам новата рокля. Всяка извивка ми лепва.
Не напомня за нищо подгъвът в мислите скрит.
Ще забравя какво ми говореше. Не беше то клетва.
Днешно време сме вече. С тебе отдавна сме квит.

По земята ще крача, вперила поглед в звездите.
Ще мечтая без тебе за толкова нови неща.
Ти оставаш безмълвен. Нямаш ли доблест открито
да затръшнеш след мене своята тежка врата…?

08.11.2021
Мариана Бусарова