В И Д Е Н И Е

Седим си двама с есента
в блажена тишина.
Над нас през клони и листа
се сипят слънчеви петна.

В небето острови сиротни
от бяла утринна мъгла
пресичат сините безводни
морета чиста ведрина.

Току и вятърът повее,
прехвръкне птиче в някой храст,
а тя примигва и се смее
и гледа слънцето в захлас.

Такава нейде я отвежда
пътека утринни лъчи -
и в жълто-алена одежда,
и с жълто-алени коси.

Загубил сякаш всяко слово,
успявам само да река:
- Ще те видя ли отново?
- Ще видиш – се усмихва тя.