Очите ти – вълшебно огледало
във себе си побрало вечността!
Сърцето ми до твоето заспало
безкрайности сънува за света…

И в полета си следваш неотлъчно
следите на далечните звезди.
Приглаждаш с длани и завидна сръчност
косите ми. Дали, като преди

ще ме целунеш шеметно по изгрев,
къдриците ще срешеш бавно с пръсти…
Създаваше реалност… Да изригва!
И в полета си да надмине ръста

на лудите ни блянове за цялост…
Но после се събуждам. И не виждам
аз погледа ти. Нямам огледало.
И мъката в гърдите ми приижда.

Оглеждам се в пространството пред мене –
прилича ми на бездна. И на ада…
Въздишка нейде из гърдите стене,
разпалвайки душевната ми клада.

И тръгвам си. Забравям си палтото…
По раменете изгревът се стича.
А пръсва се безмилостно стъклото –
на милион сълзички ми прилича!

И всяко късче малко отразява
на липсата ти думите строшени.
След тръгването нищо не остава.
Един сън. Спомен. И тъгата в мене…

14.12.2021
Мариана Бусарова