2.
Летим си ние с Кукундрелка, този път тихо и мирно, че не ми се ще пак да се депресира и да изчезне, защото като я няма все нещо ме гризе да не би да ѝ се случи някоя беда. И какво щя правя после аз без нея? Вещица без метла? Ужас!!!
Като казах „ужас” се сетих, че не съм ви разказала как Лота остана без метла, че се наложи да ѝ услужа с моята и… другото го знаете. Кукундрелка пострада, но аз не съм чааак толкова нещастна от това. Даже хич, ако ме питате. Но да ви кажа за Лота. Тя никога не е била много по летенето. Като се качеше на метлата все наставаше апокалипсис. Или полетът свършваше злополучно на върха на някоя ела, а после двете с майка дружно се мъчехме да я свалим, без да се изподере цялата, че и метлата трябваше да пазим, или пък се търкулваше на дъното на някоя падина и изпълзяваше оттам цялата в кал и листа, помъкнала летящото превозно средство за дръжката. По ирония на съдбата метлата ѝ се казваше… Щастливка… Е, не мисля, че беше щастлива с Лота, нито пък тя с метлата си. Лота е много по-добра в други вещерски дейности, особено в бъркането на любовни отвари. Но и това ще ви го разкажа по-късно. След десетина полета и Лота, а и Щастливка бяха толкова разнебитени, че за известно време сестра ми отказа да се качва на нея, а метлата… се скри в килера да ближе рани. Говорела съм си с Лота за летенето, а тя все ми обясняваше, че прави всичко, както ѝ е обяснено, но все не се получава, както трябва. Нямаше талант да лети, а с времето направо разви непоносимост. След няколко дни намерихме метлата на Лота, разцепена на две по дължината на дръжката. Мама опитваше какви ли не заклинания, за да я оправи, но така и нищо не стана. Ремонтирането на магически изделия е почти невъзможно, уви.
Е, сестра ми не тъгуваше много за Щастливка. Набута я в най-тъмния ъгъл на килера, а по някакви неведоми пътища метлата просто в един момент изчезна. Тайно си мисля, че Лота я разкара. Може и да я изгоря, защото в една от безлунните нощи, в които двете с мама търсехме един единак, който давеше стадата наоколо, се случи някаква странна експлозия в колибата ни и коминът се разцепи на две. Така си и остана, но в родната колиба, след като мама напусна тоя свят, остана Лота, а аз си изградих друго гнездо, хм, така де – друга колиба. Не сама. Помогнаха ми, но това е друга история.
Обаче веднъж… Лота толкова полудя по оня Перко, че беше неудържима. Три дни и три нощи бъркаше най-фина любовна отвара, за да го примами в мрежите си и… леглото си… Какво толкова му хареса, не знам. За мен си беше един застаряващ ерген, залутан из горите, нарамил онази тежка секира, все едно беше тръгнал да трепе най-малкото някой триглав огнедишащ змей! Но Лота реши, че е много хубав и най-вече, че го иска! После се разбра, че работата с него била много сложна, а и всичко тръгна с главата надолу още от начало.
Лота направи елексира и успя да сипе максималната доза от пет капки в кожената манерка на Перко с идеята той да пие, а тя да е първата жена, която ще види след това. Не щеш ли онзи ми ти развей-прах си забрави манерката на поляната, където почиваше. Добре, че Лота дебнела и видяла! Любовните елексири не са шега работа. Могат такава идиотщина да сътворят, толкова хора да съберат и разделят, че не се знае как ще завърши всичко. Изобщо – опасна и тънка работа. Не може току-така да се играе с чувствата дори и на хората. Ние сме вещици, ала и ние си имаме морален кодекс. За своя полза прилагаме отвари, но когато са замесени други трябва да се прецени и вредата. Докато Лота се усети какво става, Перко се метнал на магарето и се изнизал. Без манерката. Дотърча тогава тя и ми се примоли да ѝ дам метлата, че да го настигне. Какво е правила, до къде е летяла, така и не каза. Но го беше стигнала. Онзи пил. Пожелал я… И хайде на обратно към колибата на Лота. Перко забравил и магарето и ума си. След два дни намерили само самара и кокалите на добичето. Вълците добре пирували с него, жалното.
Нататък за перипетиите на Кукундрелка с Лота и Перко знаете… Това беше отдавна, сигурно едни трийсет години минаха от тия случки, дърварите вече са модерни, идват с тежки камиони, носят ръмжащи резачки и хич не им пука за гората… А Перко вероятно поостарял, ако е между живите. Иначе дълго го държеше отварата на Лота. Бродеше из гората и я търсеше ли, търсеше… Но сестричката ми колкото бързо се влюбва, толкова скоростно и разлюбва. Тежко́ на ония, дето ги е овъртолила в мрежите си!
Затова сега при всяка възможност се стремя да щадя Кукундрелка, да не ѝ припомням за ония стари случки и да ѝ замазвам прическата подобаващо. Поне за нейно успокоение. Ето днес, както ѝ обещах, ще ѝ купя маска на Керастаз* за петдесет кинта, но не ми се свиди, защото това означава да си спечеля спокойствие и качествено летене. А за да е щастлива една вещица е добре и метлата ѝ да е в кондиция.
Та летим си ние с Кукундрелка и тъкмо си харесвам една уединена полянка да кацнем, пикирам плавно, правя лек завой и аха-аха да се приземя и виждам на десетина метра някакъв… човек! И то не какъв да е човек, а мъж, към тридесет и няколко годишен, висок, стегнат и… гол до кръста. Даже оттук мога да му преброя плочките на корема, толкова са отчетливи. Грам мазнинка няма, ви казвам. Стегнат, мускулест, както ги харесвам! Коланът на дънките му е ниско на тесния таз и от тях се очертават прелестно други важни части от тялото. Ммм… така съм се загледала, че за малко да приключа полета като злополучните опити на Лота в клоните на близката ела! Обаче в последния миг се отклонявам, заобикалям я и се приземявам с меко тупване, така, че онзи да не ме види. Кукундрелка е добре обучена и бързо се мушва под елата, притиска се до стъблото ѝ и не шава. Така добре се увива в елхови вейки, че ако не усещах миризмата ѝ и аз нямаше да разбера, че е там. Онзи явно все пак е чул нещо, защото се оглежда, завърта се и сега имам чудесна видимост към широкия му, изваян гръб и тънък кръст. Кожата му е леко загоряла и златиста, а косата черна, като нощта и къдрава. Какво ли прави тука? Мъжът продължава да се ослушва и тръгва в моята посока. Опъвам блузката си, придърпвам колана на дънките си и разтръсвам коса. Ясно е, че ще ме види, та поне да изглеждам максимално бляскаво.
Мъжът ме съзира и веждите му подскачат нагоре от учудване. Навежда се бързо, грабва нещо бяло от земята и го нахлузва. Ааа – тениската му. Жалко. Скрива ми прекрасната видимост върху гърдите и плочките му.
– Добър ден – изпреварвам го аз – Какво правите тук?
Личи си, че и той е мислел да ме попита същото, но кака ви Мириам не е от вчера. Бая годинки са минали откакто съм се пръкнала на тоя грешен свят, нищо, че изглеждам росна и зелена, направо, като трева неокосена… Това е шега естествено. Дават ми не повече от 20-25 човешки години. Няма да ви казвам на колко съм точно. Не е учтиво жените да се разпитват за възрастта им.
– Аз ли? – отвръща онзи с много секси плътен глас и ме оглежда, като една малка сладка хапка за големия лош вълк.
Очите му са изумително сиви, като мъглив дъждовен ден. Виждам го как смръщва чело и още преди да е казал нещо повече аз добавям:
– Вие. Нали това питам. И… не се мръщете, де, ще ви се набръчка хубавото гладко чело.
– Моето чело ли? – пита оня, като малоумен, все едно тука има цяла тълпа мъже.
– Ами друго чело не виждам наоколо, освен, ако не броим моето, но него не мога да го видя без огледало, а и Ви уверявам, че е съвършено гладко, защото го мажа редовно с антиейдж козметика.
– Анти какво? – продължава да се пули красавецът.
– Антиейдж, красавецо, против стареене на кожата! Не знаеш ли английски? В наше време всички знаят поне по сто думи на английски, а повечето си мислят, че го говорят перфектно!
– Знам английски, но какво общо има това? Какво стареене? Че ти си млада!
Млада съм била. Грънци. Мога да съм му… ъъъ… прабаба. Нищо, де. Не пречи да си мисли, че съм някоя недорасла ученичка.
– Значи минаваме на „ти” – казвам му, а той ме зяпа като застрелян – Тааа… какво правиш тука, красавецо?
– Природолюбител съм – отвръща той.
Ааа, бил природолюбител! Тоест обичал природата… Малей дано не е от ония откачалки, дето се наричат природозащитници, но от тях пропищя и гората, и долината, та и голите скали по отсрещния връх, където успявам да хвана мобилни данни и да си направя онлайн поръчките за билки, корени и всякакви други вещерски консумативи.
– Като обичаш природата какво правиш за нея?
– Много си странна – изтръсва хубавецът.
О! Гледай ти! Освен хубав бил и умник.
– Странна ли? – питам аз и се залюлявам на маратонките си.
Палците ми стърчат от гайките на колана на дънките, а оня ми зяпа циците, все едно не е виждал женски гърди.
– Май си и човеколюбител – казвам аз и му намигам.
– Кккакво? – заеква той.
– С такава любов ми гледаш в деколтето, че реших, че си и човеколюбител. А?
Виждам как мъжът пламва и отмества поглед. Хи-хи! Притесних го.
После пак връща очи към мен, но този път ме гледа в лицето.
– Не съм срещал момиче като теб! – отсича някак рязко, а очите му гледат отнесено.
Тадададам!
– Няма и да срещнеш друго като мен, уверявам те!
– Как се казваш?
– Би било редно един джентълмен да се представи първо, преди да пита дамата за нейното име!
Онзи мига на парцали и преглъща на сухо.
– Добре, права си. Аз съм Йоан, а ти?
– Йоан? Само?
Той стиска устни.
– Йоан Планински.
О, гледай ти, странна фамилия.
– Явно и планините обичаш, Йоане…
– Аз ли? Ааа… фамилията произлиза от пра-пра дядо ми. Имал е големи стада с овце и все из планините бродел.
– Супер – кимам аз.
– А ти как се казваш?
Хм.
– Аз съм Мириам… ъъъ… Мириам Форестъ… ъъъ Форест! – отсичам накрая.
Обикновено ползвам тази фамилия, но какво ми стана сега не знам. Трудно ми беше да я произнеса, все едно казвах голяма тайна.
– Мириам Форест звучи доста чуждоземно.
Хи-хи. Направо извънпланетарно, хубавецо!
– Да, не съм оттук. Всъщност баща ми е чужденец – което си е истина – Мама е… ъъъ… беше от тия места.
– Не е ли жива? Майка ти? – пита ме Йоан и в очите му има тъга.
– Не!
– Съжалявам… И аз нямам майка. Отгледа ме чичо ми Петър.
– Ами баща ти?
– Кой го знае? Запилял се е някъде… Даже не знам дали е жив изобщо.
– Гадничко…
– А, все тая, чичо е добър човек. Имах късмет, че ме прибра. А ти? С кой живееш?
– Сама – казвам бързо и си мисля, че е време да го забаламосам нещо или най-добре да му направя, някое заклинание, че много се задълбочихме с тоя Йоан, а аз има работа за вършене – не мога да се занимавам с някакви меланхолични младоци, с отчетливи плочки по корема и стегнати… ъъъ… разни важни части.
Махвам с ръка пред очите му и за миг погледът му става стъклен. Имам около две минути да се измъкна, докато се окопити от „забравящото” заклинание. Ще забрави, че ме е срещал и това е.
Шмугвам се покрай него и хуквам към градчето.

***

* Керастаз е марка скъпа козметика за коса. 😃