Част първа.

Днес ми е трудно да сдържал сълзите си. Те надничат зад миглите ми, готови да ги навлажнят, да натежат и да се откъснат. Преглъщам ги. Преструвам се, че денят е обикновен, че всичко е наред и че оня буца, която стои в гърлото ми може да се отмие с глътката вода на дъното на чашата пред мен.
Преструвам се, че мога и да не мисля за теб.
Очите ми блестят с трескав блясък, но това виждам само аз. В огледалото. Но и него го отбягвам. И пред него се преструвам, че съм добре.
Не искам да приема, че просто тази врата е захлопната. Дните нямат врати. Хората си тръгват през вратите. Както ти си тръгна. Тихо. Толкова тихо, че едва чух изщракването на секретната брава. Но оглушах.
Понякога имам чувството, че не мога да дишам. Не мога истински. Нещо стиска гърлото ми и ми дава да поемам само малки (и недостатъчни) глътки животворен кислород. Сигурно затова се чувствам замаяна. Или от тъгата.
А може би от спомените…
Помниш ли как започна всичко?
Нереално.
Като на шега.
Вече не ми е смешно… Никак…
***
Лек звук от телефона и стандартно съобщение, че някой ми е изпратил покана за приятелство във Фейсбук. Продължавам да си чета, каквото съм подхванала, но се чувствам леко разсеяна. Защо ли мисълта, че някой е решил да ми пуска покана човърка мозъка ми. Сигурно, защото социалните мрежи вече са толкова неразривна част от общуването ни и в голяма степен и от живота ни. Виртуалният живот не е символ на нещо нереално. Напълно реален е. Без мрежата едва ли бихме срещнали толкова много хора, които някак странно ни стават близки и дори приятели.
Оставям настрани книгата (между другото е трилър и то много добър… „Шепнещият“, но няма да ви давам спойлери), мушвам механично разделителя, за да отбележа до къде съм стигнала и вземам телефона. Поглеждам кой ми е пратил покана. Някакъв мъж. Не го познавам. Имаме няколко общи приятели. Странно. Той даже е чужденец. Анри Ренар. Красив, светлокос и светлоок, представител на мъжката част от човечеството. На профилната си снимка прилича направо на филмова звезда. Широка, блестящо бяла усмивка. Идеална прическа. Красавец е.
Какво ли ще иска такъв красавец от мен? Даже изглежда доста млад. Определено по-млад от мен самата. Разглеждам профила му от любопитство. Мда… На 42 години е според написаната там рождена дата. Бих казала, че изглежда на не повече от 35, но пък снимката може да не е сегашна, а… хм… може и да не е негова… Такива мисли минават през главата ми, но натискам „приеми поканата“, без сама да знам защо и затварям приложението. Забравям за Анри Ренар, синеокият красавец от Фейсбук и се потапям в трилъра на Донато Каризи.
И след няколко дни…
Нотификация от Месинджър. Посягам механично към телефона си. Често ползвам това приложение за комуникация с приятели.
Изненада. Анри Ренар.
• Hello! (Здравей)
• Hello
Отвръщам механично.
• I hope you speak English? (Надявам се, че говориш английски?) – пита Анри.
• Говоря английски. Даже мога и да пиша на английски, както виждаш – отвръщам и слагам усмихващ се емотикон.
• Радвам се, това е прекрасно!
• Кое е толкова прекрасно? – питам с нова усмивка накрая на изречението.
• Ти си прекрасна – написва той.
• О! – изплъзва се изпод клавиатурата ми.
• Не ми ли вярваш?
• Определено не!
• Разглеждах снимките в профила ти. Красива си!
• А ти си голям ласкател – казвам.
• Не, не. Не те лаская. Наистина мисля, че си красива.
• Благодаря – дори не знам какво да добавя.
Честно казано в последната една година никой не ми е казвал, че съм красива. Но и аз съм се затворила напълно в черупката си. Съзнателно. Преднамерено. Напук! Напук на целия свят и най-вече на мъжката му половина.
А този странник непознат смее да почуква по черупката ми с желание да ме разбуди от така удобната ми хибернация.
• Няма за какво да ми благодариш. Това е самата истина.
• Ами… хм…
Страхотен отговор!
• Осъзнавам, че е странно – написва Анри, а аз чакам – Странно е някакъв непознат да ти пише такива неща.
• Даже е доста несериозно – написвам в отговор, но усещам, че ми е интригуващо и забавно с този Анри.
• Оооо – протестира той – Аз съм много сериозен мъж даже.
• Наистина?! – въпросче и усмивка.
• Наистина. Даже понякога съм тъжен. Повечето пъти.
• Лошо.
• А ти?
• Какво?
• Ти весела ли си или тъжна? По принцип. Обикновено.
Мълча. Мълча, защото отговорът на този въпрос не ми харесва.
• Тъжна – решила съм да бъда искрена.
Аз, всъщност, винаги съм искрена, дори и в онлайн общуването. Което не винаги ми носи дивиденти. Не в нет-а. А в реалността.
• Sorry (Съжалявам) – пише Анри.
• Me too (Аз също) – пиша в отговор.
• Защо?
• Твърде много питаш – отвръщам и просто затварям чата.
Чувам звуците на няколко негови съобщения, но не посягам към телефона, който съм захвърлила настрани. Не искам никой да ми почуква по добре херметизираната черупка. Нито да я пука. Нито да наднича през тайното място, в което съм се вмъкнала в нея.
Животът така е по-лесен, ще знаеш Анри Ренар, страннико, който се опита (пък и успя) да ме въвлече в комуникация в Месинджър.
Красавец е. Трябваше да го питам дали снимката на профила е истинска.
Едва ли би си признал, ако не е.
Светлокос. Светлоок. Правилни, но някак изсечени и мъжествени черти. Добре оформена брадичка, широко чело.
Много хубав мъж.
Ако тая снимка наистина е на Анри. Някой си.
Анри Ренар. Най-новото ми попълнение в листата ми във Фейсбук.
Ей, вярно било, че Интернет – пространството е опасно място.

Следва.