uFeel.me
Загубени между редовете - 2
Автор: Brinne,  1 април 2023 г. в 12:24 ч.
Прочети: Загубени между редовете - 2
прочити: 11
Част втора.
Знам, че ми е писал отново. След като ми омръзва да чувам звука на съобщенията му, просто влизам в общия ни чат и ги “mute”-вам. Не за часове, а докато реша да ги видя. Ако реша.
• …моля те, Ана, защо не ми отговаряш… - виждам с крайчеца на окото си и затварям.
Не си падам по Интернет свалки. Изобщо. По принцип не приемам покани на непознати. Защо приех поканата на Анри? Нямам идея. Просто нерационален импулс. Пък и е адски странно един непознат да ти казва, че си красива. И все пак ласкателството действа на егото. Ето и на мен ми действа. Щом мисля за него, значи все пак е проникнал леееекичко под, през, зад или… както и да е… – проникнал е в ЧЕРУПКАТА ми. Гадост!
Не ми трябват усложнения! Ще го изтрия от листата си този красавец. Анри някой си. Утре.
Анри Ренар.
Отварям профила му. Разглеждам снимките му. Нали и той е разглеждал моите. Има куче. Много красиво. Пухкаво. С кафеникаво – червеникава козина. Има страхотна снимка на която го прегръща. И се усмихва. Ах, тези бели и равни зъби! Мнооого далече от моята недотам перфектна усмивка. Откакто помъдрях (разбирайте поникнаха ми мъдреците, а не, че съм станала много по-умна…), та от тогава кучешките ми зъби изхвръкнаха леко напред. Мъжът ми казваше, че това ми придавало чар. Знам ли? Може и да е било вярно. Когато го казваше. Сега като гледам си е просто леко крива предна фасада. Но каквото е, такова. Нямам пари и нерви за ортодонти на тия години. Пък и на кой да се харесвам? Нямам на кого. И не искам да се харесвам. Добре съм си. Вътре. В черупката.
А Анри има страхотни зъби. И усмивка. И лице. Освен това пише, че е от Париж. Дали живее там? А е роден в Монреал, Канада. Странно. Уф! Интернационална личност.
Затварям. Хикс. Слагам му хикса и се захващам за работа.
Цял ден не се сещам за него, а това е супер здравословно. Не ми трябват усложнения, даже и виртуални.
… много си красива…
Заспивам с тези думи, сякаш напечатани във вътрешния ми взор.
И сънувам еротичен сън.
Много тъпо.
Да казвам ли, че мъжът е русоляв и синеок?
Поразително прилича на Анри Ренар и се целува фан-та-стич-но!
Полузаспала – полуразсънена придърпвам телефона си. Има още десетина минути до алармата. Поне не съм се минала да се събудя твърде рано.
• Ана… – сърчице – Обидих ли те с нещо, че не ми отговаряш? Дори не поглеждаш какво ти пиша… Защо? Ще се опитам да бъда по-сдържан. Прости ми!
Хм. Странен е този Анри. За какво ми се извинява?
• Привет – пиша – Не си ме обидил. Всъщност бях доста заета. Бях на работа. А ти не работиш ли?
Той не е на линия. Това е добре. Безопасно. Може пък изобщо да не ми отговори. Още по-добре.
Ставам, правя си кафе и си сварявам три яйца, за да си взема на работа. Добавям маслини, шунка, краставица и няколко парченца гауда и опаковам всичко в кутия. Изпивам последната глътка кафе и слагам чашата в съдомиялната.
Довечера, може би, все пак трябва да сготвя нещо. Живея сама и изобщо не ми се занимава. Не мога да ям само яйца. Не. Явно мога. Цяла година ям почти само това. И салата. Не съм изчезнала. Не съм умряла. Е, понякога си поръчвам пица. Излизам с приятели. Хвърлям по някоя пържола на грила…
Намразих готвенето, откакто съм сама. А преди обичах да готвя.
Намразих и яденето.
Гледам се в огледалото. За първи път в живота си не съм пухкава. Странно е как една раздяла може да се отпечата на тялото на една жена. Не само на лицето. В очите. В сърцето. В мозъка. Но и на цялото тяло.
След раздялата с мъжа ми отслабнах десетина килограма, нещо, което преди това не ми се получаваше никак. Не, че бях дебела, но бях… хм… приятно закръгленка.
Гледам се и не се харесвам. Всъщност дрехите ми стоят по-добре, не мога да си кривя душата. Влизам в „М“, а по-често в “S” размер. Но вече не ми пука.
Грабвам чантата си и тръгвам.
В кантората е все още тихо. Двамата ми колеги не са дошли. Рано е. Едва осем.
Изваждам телефона си и отварям Месинджър.
• Good morning (Добро утро) – от Анри – Извини ме, ако бях твърде напорист. Така ли е? Не искам да те притеснявам, но наистина много те харесвам! И, да… и аз работя, естествено… И…, Ана, живееш ли с някого? Имаш ли мъж? Деца?
Чета и се чудя дали да му отговарям. Какво да му отговоря?
• Имам мъж. Имах. Разделихме се преди година. Не сме се развели, така, че формално още съм омъжена. Имам син. Живее с баща си. А ти?
Тишина. После виждам как пише.
• Съжалявам.
• За какво?
• Че си се разделила с мъжа си.
• Няма проблем – отвръщам. Лъжа. Тук излъгах, но не ми пука.
• Извини ме, че задавам лични въпроси, но…
• А ти? Ти имаш ли жена? Деца?
• Имах… Имах, но ги загубих…
В първия момент не го разбирам. Сигурно и той се е разделил с жена си?! Да? Не? Чакам. Той пише.
• Загинаха преди четири години в катастрофа. И двете. Жена ми и дъщеря ми.
• О, Господи! – прошепвам и пиша същото – Толкова е тъжно!
• Наистина – отвръща Анри.
Стискам очи и потръпвам. Какво ли е да загубиш най-важните хора в живота си в един миг?
• Съжалявам. Съжалявам, Анри!
• И аз – пише той.
Не знам как да продължа разговора.
• Досаждам ли ти? – сменя той темата – Досаждам ли ти, като ти пиша?
• Не. Не знам. Нямам навик да си чатя с непознати.
• И аз. Но се опитвам да продължа напред. Защото не мога цял живот да скърбя. Мисля, че ще полудея. Звучи ли ти егоистично?
Звучи ми познато – мисля си аз, но не му го написвам.
Марина и Андрей, колегите ми, влизат в кантората. Двамата са женени от десетина години, по-млади са от мен и всеки от нас е специализиран в определен вид материя. Адвокати сме. Колегите ми се занимават предимно с частни дела – делби, бракоразводни, права върху деца… а аз – с финансови и данъчни случаи. Но често си помагаме, в зависимост къде има повече работа. Разбираме се добре.
• Извини ме – пиша на Анри – трябва да спирам сега, защото съм на работа. Ще ти пиша по-късно.
• Добре. Приятен ден. И се пази! – отвръща той.
• Ти също.
Не го попитах каква порода е кучето му. Нищо. После.

Следва.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me