Ut vincas, disce pati, ut vivas, disce mori

И тази приказка свърши. Внезапно.
Стоя на кърваво бойно поле
и не виждам онзи път, наобратно
не знам къде се намирам... къде?

Викове бойни и вечност кънтяща
лежи в нежността на остри стрели...
Неистова болка... кой ще я плаща?!
... от нея мечът в ръката боли.

Боли ме така, че ставам начало
... и краят на тази кървава сеч.
Кипи ярост нажежена до бяло...
Вълкът е на лов. За моята чест.

А тя лежи в острието на меча,
в стрелата, търсеща диво сърце...
Дочувам вече на демони хленча
и пее камшикът в мойте ръце.

Гранитът отрони собствена песен
и рамо опирам в хладната гръд.
А пътя пред мен е кален и тесен.
В небето студено ражда се гръм.

Огъва вятър върхарите стръмни,
смълча се светът от вълчия вой,
но мярнах мъжа в очите му тъмни –
той беше, въпреки дивото... мой...

Следа дълбока остави ми. С нокът.
Беше покана за танц. Със смъртта.
Празнувах с меча живота. А срокът
течеше... щях да му взема кръвта...

Моето гърло... дъхът му озъбен –
резецът бе като бърза стрела.
Боли... и преглътнах стона си скръбен –
ножът ми в него отрони сълза.

А после заплаках... плаках и плаках...
Залогът тук беше кой ще е пръв!
И жената в мен все още го чака,
но свободата печели се... с кръв.

Жени Иванова,
стих по снимка (на корицата)
Ut vincas, disce pati, ut vivas, disce mori (лат.) – За да побеждаваш се учи на търпение, за да живееш се учи да умираш