Пътят (Васил Иванов):

Извивам се пред погледа на всеки,
изплакал вик след майчиния стон.
И следват крачките по мен нелеки.
Прескачаш урва, идва стръмен склон.

Понякога съм къс като въздишка,
а друг път се сродявам с вечността.
Душата на човека е самичка,
от първа стъпка, чак до старостта.

Но с хиляди пътеки се преплитам.
Тъчем платното с името живот.
Привлечен от сърдечния им ритъм,
катеря връх, в реки откривам брод.

Накрая изтънявам като нишка…
Изсвирен е последният рефрен.
Каквото и да е, но то е свише.
И вярвам, ще се върна някой ден!
*****

Контрабасът (Мариана Бусарова):

Лъкът измъчва струните ми голи,
чертае път из облачен пунктир,
а аз на нощния светлик се моля,
отпивайки от звездния потир –

дано над мен смили се самотата,
поръбила небето ми с тъма.
Съзвучието с нея е проклятие,
белязало ме сякаш е кама…

Провират се сред черните клонаци
безсънните ми ноти. Взрѝвен тон.
Лъкът изписва ред магични знаци,
пулсира в мен звезда една за фон.

И щом сред къдри облачни заспивам
две бледи длани галят мойта плът.
Лъкът навярно затова е крива –
напомня ми безкрайно чакан път…
*****

Човекът (Жени Иванова):

Кървят от скръб прехапаните ноти.
Човешкото у мен боли до смърт.
Отеква песента, оголва нокти
в сакрален звук. И вълчи е часът.

Издишвам буря. Вдишвам урагани
На всеки лесен път обръщам гръб.
Привличат ме Голготи. Глас на врани
пълзи по пръстите на тази скръб,

която до предела ме изпълва
с оглозгани до кости сетива
… и знам, че болката е дар от Влъхва
в убийствено красива самота.

До там красива, че изпитвам жажда,
изпитвам нужда да извая храм…
където с болка себе си да раждам
… и памет, че човек умира сам.
–––––––


Стихотворенията са по снимката на корицата