Казах ти: - “Недей се влюбва!”
Докоснеш ли ме – и изгаряш!
От жажда за любов, за ласки…
Сутрин в мокрите чаршафи,
своите сълзи ще събираш,
а ще намираш
моите песни недопяти!

Ще се опитваш,
с тях да мотивираш,
живота между две заплати.
Храната,
памперсите за децата,
и вирусите упорити,
непознати!

Пералнята, ютията, лекарства,
ще бъдат твойто ежедневие…
И всеки ден полека ще забравяш,
че влюбена била си в мене…

Ще отеснеят дънките протрити.
Не ще харесваш,
вече огледалото.
И времето – безумно ще отлита!
Ще ти се иска да крещиш
и да обвиняваш,
всички
за щяло и нещяло
И за всичко!

В един момент – не ще да можеш.
Спираш!
И ще си кажеш – не, това поисках!
В твоите прегръдки си мечтаех,
за утрините изгревно - копнежни!
За дни изпълнени с прохлада,
за вечерите залезно омайни!
За нощи – огненометежни…
И сигурно,
сега ще си помислиш:
Говоря глупости безбрежни..
Но толкова красиви…
И толкоз невъзможни…
Но толкоз нежни…

А аз къде ще бъда,
в таз картинка,
Присъствам ли в твойте мисли..
Къде се вписвам..?
Поет бездарен.
Работникът строител!
И мене ми се иска да съм - “мъж”!
Да дойда късно – леко пийнал,
по масата да тропна,
и да извадя пачка тлъста.!.
Нали, за туй съм бачкал,
за всички нас
по цял ден блъскам…!
А то, едно и също..

Ще каже някой,
че не това е точно важното.
Че не година, две и три
в живота ще се борим заедно.
В живота гръб о гръб – запънали се,
понякога ще ни остават мигове,
да се обърнем,
за да се целунем и прегърнем
да има сили,
хомота си отново да нахлузим..!

А ако беше взела някой друг…
Нали ти казах !
Недей се влюбва!
Добре направи,
че не ме послуша.