На утрото в просъницата тиха
една отхвърлена мечта
лежи до мен и тихичко похърква –
не бърза да се вдигне призори,
тя няма вече за къде да бърза.
Между нощта и идващия ден,
се ражда бавно моят стих,
до спящата отхвърлена мечта
в която не намерих себе си.
На утрото в просъницата мътна
до избледнялата завинаги мечта,
в измачканото от безсъние легло,
на изгревния час в покоя,
усещам вътрешното в мен движение,
което иска да излезе
и да залее утринния час
с присъствието си,
за да покаже, че ме има още.